Регистрация

Най-нови статии

Властно е да любиш,

да тръпнеш ти за моите ласки.

И не мисли, че ще загубиш

от сладкия си грях.

Телата ни безгранично чисти,

тръпнат за пиковия миг,

бедрата ти пулсивно греят,

гърдите ти красиви как светлеят.

Сърцето ти усилва пулса,

опитваш се дъх да затаиш.

Прокрадвам се към мястото свещено,

а ти полудяваш и крещиш.

В края на греха ни,

кадифена роза ще увековечи,

това чисто чувство, наречено любов,

вкарало ни в златния си обков.

Кой каквото ще да казва:

ЛЮБОВТА НЕ Е ГРЯХ,

и най-сладка тя е,

когато е споделена между нас.
Беше празник,

утре ден по-светъл беше

и новата година всеки

бързаше да приюти.

Но никой и не забеляза,

там, във тъмнината,

сам-самичко във нощта

разплаканото детско личице.

Само бе то......

без майка и баща

и нямаше кой сега

да стопли детската душа.

То бе слабо, плахо,

нямаше и шест дори,

а суровата съдба -

какво му причини.

Искра надежда

във себе си таи,

че някои ще се смили

и с топлота ще го дари.

И въпреки тъгата,

прегърнато с нощта,

сред пухкавия сняг,

сърчицето детско тихичко заспа.

И сънува сън чудесен,

че е с мама и със татко,

и запя то празничната песен,

с гласчето си тъничко и сладко.

Усмихна се насън,

последно, както мило спеше,

че самотно то не е

и със близките си полетя,

защото ангел вече беше.

Погребаха малкото телце,

невидяло сутринта,

но с усмивка на устата,

защото нямаше я вече самотата........
Тъй бавно времето тече,

не чува и неще да спре,

върви напред,

променя тоя свят.

Минуват месеци, години, векове,

менят се държави, политици и царе,

безброй години за едни безспирно тържество,

за друг остая мрачното тегло!

* * *

Българийо, ти всичко си видяла

и черна нощ, и светал изгрев нов,

и тежко робство си търпяла,

и си плувала в любов.

И твоите юнаци храбри

за тебе мрели са без страх.

И хора със велики дарби

разнасят по света твойто величие

и крах.

Ти, Българийо,

майка на безстрашни синове,

закърми в мен любов

към твойте златни векове.

Ти ни даде Ботев, Вазов

и научи мен тебе да обичам.

Даде Смирненски, Вапцаров

и заръча всички хора

братя да наричам!

Смолян - 2005г. Иван Горанов - Го-Ро
Това така е

и знам, че всеки знае-

раждаш се, живееш и умираш,

а смисъл в нищо не намираш.

Сега си тук,

а утре-не,

да живеехме поне добре

и всеки със усмивка да умре.
Навън е топъл прекрасен слънчев ден.

Бързам да изляза и да се усмихна на слънцето.

То ме гали с неговите лъчи.

То е нещо свято за мене.

То е като цвете нежно и стопля с радоста си цялото сърце.
Но никога не виждаш, че небето е опустошено,

когато няма радост в твоето сърце студено като лед!

... И няма ден, и няма нощ и бряг безкраен.

... И няма мир, и няма сън и няма край по-траен!

Но не унивай, не плачи...безкрай,

не страдай, не заспивай...има Рай!

Един ден ще се надсмиваш,

с усмивка по-чиста от сълза,

когато ти нещастието приспиваш

и се изсмееш на жестоката съдба!

Тържествувай над тъгата и плачът,

вярвай, че ще дойде и мирът!!!
Любовта е като буря в мрачното небе,

изпълнила с тъга едно сърце,

любовта е като ярката звезда,

оставаща завинаги във таз душа.

Любовта е като слънцето в небето,

като радостта и обичта в детето,

тя те гали с парещи лъчи

и изпълва с радост твоите очи.
С треперещ глас

Изричам думите бликащи от моето сърце:

Господи много грешна съм аз

но не съм дошла да се моля за моите грехове.

Падайки на колене

аз моля горещо

Господи само той ми е на сърце

не можа да заличи следите времето.

Вместо на тебе Господи

сутрин на него се моля и вричам

Вместо твоето име Господи

Неговото вечер изричам.

Прости ми Господи

НО това ми е най тежкия грях

него да обичам Винаги

и до днес не спрях.
Да знаят птиците в гората

какво измъчва ми душата

та песни нежни да запеят

сърцето ми със тях да сгреят.

Да знае само, ах, луната

какво измъчва ми душата

и със сияйна светлина

да сгрее моята душа.
Чакам да се върне пак нощта,

да удавя мъката в съня

и теб да зърна във мъглите

за да върнеш радостта в очите.

Но ето идва утринта

и губиш се в миража от съня

и пак започват да текат сълзите

и моята утеха са мечтите.
С надежди, вяра и мечти очакваме пак новата година

с веселие, тъга, спокойствие и бури старата отмина

и може би така ще тръпнем вчера, днес, дори до века

докато е жив, все с поглед в Бъдното е взрян Човека
Спомняш ли си вечерите в

които баба къщата заселваше

с принцеси, с принцове

със змейове и със юнаци

и с много топлота и искреност.

И после как детските мечти

отнасяха те надалече

в приказния свят, при чудесата.

И как щурците след това

с песни приспиваха те в мрака.

Сега е късно.

Тиха нощ.

Мечтите детски отлетяха.

И няма да се върна вече

в бабината къща.

Отдавна тя е разрушена.

Но спомените детски ще останат

чисти в моята душа.
И вечното очакване тревога!

И вместо топлината на детската ръка

студената убиваща стомана.

Очите на едно дете са

пълни със сълзи,

то иска да игре,

то иска да живее,

то обвинява.

Докога ще има укор

в детските очи?
Ако някога във облаците бели

зърнеш своите мечти

не отбягвай срещата със тях.

Остави ги да погалят

с капки твоите коси.

Ако сред звездите някога

ослепително сияние съзреш

не притваряй в страх очите

а с любов го приеми.
Тежко е...но избор нямах:

спасих живот, загубих любовта,

надявам се да срещна скоро друга,

която да се бори при беда.

Сгреших...не сме един за друг родени

и спри да гледаш само своята съдба!

Защото както аз обичам тебе ще обичаш друга,

а тя не ще споделя любовта...
Опитах с акварел

да нарисувам живота.

Не стана.

Четката оредя,

боите ми свършиха.

Не стигна до края белия цвят

за бялата зима,

за бялата пролет

по целия свят.
Страх те е, да ме обичаш,

да ме поискаш,

да ме дочакаш!

Страхувай се тогава,

страхувай се за винаги,

но аз, няма да спра да те обичам!

Не се страхувам да живееш

в мислите ми,

в думите ми,

в сърцето ми,

в живота ми,

не се страхувам от това, да те обичам!

Така, както ти не можеш да обичаш!
Да се обричаме на вечна любов...дали е възможно !?

Дали са възможни клетви в любовта...?

любов...магия тъй вечна и отровна,

оставила си белези, навсякъде по мен,

отровена от теб и пак сама със себе си,

дали ще успея, да те спечеля, дали ще ме дариш с вечната си целувка,

и да заспя щастлива!?
дали ще я открия...

дали ще я открие друг...

дали той ще я иска за себе си...

дали той ще я иска такава...

дали няма да иска да я промени...това не зная?!

Замислям се и пак се рея, в без края син...

какво ли там аз ще намеря...освен себе си

обгърната в пелена от самота...?!
-Толкова хубав август не е имало от години. Все така се случваше, че когато съм тръгвала за море все ще уцеля седмиците, в които най-много ще вали. Сега е друго, нали Тони - момичето до нея (когато са ти дали име от шест букви Анелия - не ги прави четири, мен така са ме учили).

Тони въобще не даваше ухо на думите на приятелката си Диляна, а с уморени очи следеше движенията на клатушкащите се зарчета провесени през огледалото. Мисля си, че до пет минути ще заспи така дълбоко, че ще ни трябва амоняк за да я събудим щом стигнем морето. Диляна подразбирала настоящата си липса на събеседник леко, почти незабележимо, се фръцна и блуждаещо остави очите си да обхождат редуващите се ливади, дървета и разхвърляни къщички вън от прозореца й.

В колата, кадетче, с минало, но без особено бъдеще, пътувахме четирима - Аз, към когото в разказа другите ще се обръщат с К., Ди, защото Диляна означава за мен друго нещо, Тони, която обича да се хипнотизира с люлеещи се предмети и Радостин, чието име също ще претърпява драстични трансформации.

Тази история не би следвало да има предистория, но обстоятелствата ме задължават да обясня лошото си настроение. И ето - морето е хубаво нещо, дори още по-хубаво, след успешно взети кандидат-студентски изпити, но моите не бяха такива. Приеха ме някаква маргинална специалност с много дълго име противоположно на желанието ми за някаква с кратко - да речем Право или Финанси. След съвещание на семейния съвет се реши да я загърбя тая година и да концентрирам усилията си за кандидатстване догодина. Не претърпях никакви репресии и нашите ме насърчиха да отида на море, временния неуспех не изключвал нуждата от почивка.

За морето можех да избирам между две компании, при което незнайно за мен сега избрах тази, която включваше Радо, веселият му кадет и две момичета, които не знаех кой от двама ни познава по-малко. Той твърдеше, че ги е видял в някаква дискотека, че били симпатични над средното ниво, че имали намерението да ходят на море, но търсели превоз, че имали хубави усмивки и че нямали нищо против да седят отзад, защото, както им обяснил той, на някакъв перушан К. му ставало лошо при пътуване на задната седалка.

-Трябваше да им искаш лични карти, - казах му - как ще караш непознати. Ако нямат или са им задържани от органите на полицията ще поискаш актове за раждане, кръвни групи, резус фактори, все нещо трябва да имат в себе си.

-Стига си мърморил, другото лято ще влезнеш някаква тарикатска специалност - Тогава Радуш още не знаеше всичко.

И след два часа тръгнахме.

Сега бе доста горещо и допълнително към това слънцето свободно ме облазваше от колената до брадичката и аз отново се досетих за думите на майка ми вчера. Ти виждаш, от доста време не се разбираме с баща ти и решихме да се разделим, Какво, попитах аз понеже не бях разбрал какво ми говори докато играя на компютъра, Развеждаме се, Какво? пак попитах защото убиха героя ми в играта, Другият месец. Баща ти отива да живее в апартамента, ще вземе със себе си и Хамстера (така се казваше кучето ни), къщичката му обаче остава за нас, на сестра ти ще й кажем като се върне от Англия., Пила си-отвърнах й и пак продължих да си играя, наистина беше пила , но говореше истината. Едва когато излезе от стаята изгасих машината, разкъсах възглавницата си и се разплаках в нея. След това след като цялото ми лице беше в пух излязох на терасата и глухо извиках Не и хамстера!, при което бабичка седнала на пейката пред блока не ме пожали с думите Не, ама го уби, нали, явно съдейки по лицето ми.

Добре, че къщичката остана за нас, сега спокойно можех да я сваля пред блока и да я запаля. На другия ден докато носех багажа си към колата на Рад забелязах недоизгорялите дървении от нея.

-Момчета на колко години сте? Ди говореше много, много повече от максимално допустимото, за да я оставя жива.

- Още не сме прехвърлили двайсетте, това добре ли е? сухо отвърнах. А ти?

-21.

-Няма за какво да се притесняваш, още си запазена.

Тя тихо се засмя.

-Радо обърна се тя към него - К. не е перушан, има чувство за хумор.

-К, не съм казвал такова нещо за теб - смутолеви Радо в опит да се извини и изви волана преди да е влязъл в насрещното движение.

-За тези думи мога да те удавя и за това да обвиня Дилянка. Тони ми каза, че Ди с радост би убила Радостин. Отвърнах й, че не бих и попречил и сетне и тя го повтори от свое име.

Тони, понеже си чу името, бавно се разбуди и попита дали сме стигнали. Никой не й отговори, на което тя се ядоса и каза и къде съм тръгнала аз с кукувици на море?.

Ди пак се засмя.

-Тони, отвори прозореца, моля ти се, че хората тук бавно, но сигурно се побъркват. Моят е развален.

Тя се зае с поръчението ми така усърдно все едно, че въртеше гребло на състезание с кану-каяци. Когато старанието й развали и нейната врата звуците от смеха на Ди едва покриваха псувните на Рад.

Най-сетне всичко е наред, казах си аз и се убедих, че ще бъде хубаво море.

Пчелите-мисли излязоха през новоотворения прозорец. След секунди се показа черен път вдясно от нас и след авторитетния ми съвет, че от тук пътя е по-кратък Радо без да подозира започна кръговите ни движения из балкана.

Пътуването взе да става магическо Стара планина в определени часове ни беше отляво, а в други отдясно, но никога изцяло зад нас. Магистрала въобще и не помирисахме. Щом някое от момичетата попиташе дали наближаваме морето ние с Рад тутакси им съобщавахме името на някакъв град, който току що сме задминали. В повечето случай името лепвахме върху някое високопланинско селище изчуряло зад гумите на бесния кадет. По едно време обаче Ди се обади:

-Какви глупости ни говорите ето оставихме Видин зад нас, след двайсетина минути сме в Кърджали и до два часа сме във Варна.Аз не съм тръгнала на околосветско пътешествие. Вие нямате и елементарна представа от география, кой знае къде сме сега. Я спрете колата в първото населено място, за да попитам.

Рад се усети, че нещо много евтино ги баламосваме с посоките и реши да се защити.

-Момиче слънцето, което току се покаже зад облаците ти обърква посоките, вярно, не знам точната подредба на градовете, но нощно време по звездите, а денем по слънцето нямам грешка с ориентирането. Слънцето залязва на запад, щом съм го оставил зад мен, значи няма проблем.

-И така да е, не е нормално да се движиш като скиор между колчета из Стара планина. По-добре наистина някъде да спреш и да попитаме какво се случва с нас.

След половин час спряхме. Оказа се че сме дълбоко в Родопите, добрата Стара планина, с която трябваше да се движим успоредно някъде се беше откъснала. Насочихме се на север, пак по мотиви на лятното слънцестоене.

Минута след експанзията ни на север Тони, малко поразбудена от това, че незнайно защо откъснах заровете от огледалото и ги изхвърлих се обади:

- На абитуриентския си бал бях с двама кавалери. Класът ни се състоеше от 15 момичета и осем момчета, работи ли ви математиката. Нося си и снимки, някой иска ли да ги разгледа?

-Дай ги насам, дете - пръв ги поисках понеже бях сигурен, че друг няма да го направи, та да не се получи неловко мълчание.

Както и ми каза Радо момичето бе симпатично над средното ниво, но бих добавил ако нивото се определяше от красавиците от село, в което поминъкът се осигуряваше от бране на мечо грозде. От друга страна обаче, ако изходех от моя външен вид за мен щеше да е голяма привилегия ако успеех трайно да я привлеча в моята орбита на присъствие. Нещо повече в нейната компания щях да възнаградя фамилията си от шест поколения назад за успешната им мисия да продължаваме да съществуваме. В краткост беше хубава.

-Надявам се сърцето ти да не е ангажирано изтъничко подметнах аз

-Не повече от задължението си да изтласква кръв по вените ми.

-Ако не беше така щях да се постарая да го освободя от това му задължение - добавих бързо с енигматично-харизматична усмивка.

-За убийства ли си говорите? реши да се намеси Ди.

Как ли щеше сестра ми да приеме новината за разделянето на майка и татко, още повече когато къщичката на Хамстера вече изгоря. Струва ми се, че докато дойде ще забрави, че сме имали куче. Нищо, че всеки път когато ми пише или ми се обажда пита за псето.

-Кой каза наздраве-едва издумах, за да отклоня въпроса й и непредумишлено кихнах.

-Да, за убийства, тук всеки е склонен да убие другия. Съществото ми е в опасност. изцърка Тони и отвори сака в краката си, откъдето не излезе съществото й, както предполагахме, а котка.

Тутакси настръхнах вместо това да стори котката. Имах рядко силна непоносимост към този вид животни, по-силна и от нетърпимостта ми към плевенчани, а те са твърде специфични хора.

-Радо спирай колата изкрещях му като на плевенчанин, потъмнял от хваналите ме бесове, ала след секунда намерих по-удачен тон, за да прокарам политиката си по намаляване на пътниците от нечовешки произход-Ще продължим след като изхвърлят животинката, за нея никой нищо не е споменавал. Оставяме я на асфалта и ако е умна ще дойде където сме ние след една седмица. Четирима тръгват на море, а по тях е малка котка-бързоходка.- весело издумах пък се обърнах се към Тони, за да мога да я изтръгна от нея колкото по-бързо, толкова по-безболезнено. Успеех ли щях лесно да изхвърля омразното животно през отворения прозорец до нея.

Едва що посегнах с безмилостни си ръце в желаната посока и срещу мен се надигнаха четирисет и два гласа ( в суматоха толкова успях да преброя) настоятелни сякаш са от някоя природозащитна организация. Всичките те се застъпиха за котката. В отговор им предложих най-тежката дилема, с която смятах да ги скърша като ранни цветя- Избирайте между мен и котката. По-негодния оставете на пътя. Офертата явно им хареса и спирачките веднага заковаха със шумно свистене. Тони чевръсто излезе, обиколи колата и с най-любезната си усмивка ми отвори вратата.

Сигурно не съм ви споменавал, че паметта ми от време на време прескача и понякога ме оставя в съвсем нови за мен ситуации. Като тази:

-Къде ще ме водите госпожице? някакво момиче ми отваряше вратата в този момент, след като някаква кола, в която вероятно до този момент сме се возили и двамата, спря.

- Не се сърдете на съдбата си, тя сама посочи вие да продължите пеш за морето. Котката ни е много скъпа. - и тя я вдигна с две ръце пред лицето си.

Сигурно разговорът ни щеше да става още по-интересен при наличието на такава грозна котка и толкова хубаво момиче, ала усетих настойчива вибрация в джоба си. Извадих тресящия се телефон и с първите думи отатък разпознах гласа на сестра ми. Попита ме какво ново при мене, а аз без никакви увертюри веднага изтърсих, че майка и татко ще се развеждат. Тя не изрази никаква гласова реакция относно прясната новина и попита как е Хамстера, на което аз, за да направя някаква уравновиловка на добрите и лошите новини, отвърнах, че Хамстера е родил осем кучета шест черни и две бели. Това я зарадва доста и след като ми разказа за нея и Англия, затвори. След десетина секунди пак ми позвъни попита кои се развеждат и след като научи даде заявка белите кутрета да не ги подаряваме на никого, а да ги оставя за нея. Странно момиче - тъкмо белите най-малко бих запазил. Доста съм мислил по въпроса дали е възможно да сме биологични роднини със сестра ми...белите кучета?

-Ако няма какво да ги правите черните хамстери, защото хамстерите раждат хамстери, ако не знаете натърти същото непознато момиче от преди малко можете да ми ги дадете. Моето коте и същата грозна котка пак я вдигна пред лицето си много обича хамстери, първо си играе с тях, а после ги изяжда. Шест парчета ще й стигнат за два дни.

В тоя миг ме настигнаха същите бесове от преди малко и аз с непреклонно решение се стрелнах от седалката си, за да я удуша - първо нея, а после и котката й( можеше и обратно, удоволствието нямаше да е по-малко). Доброто решение обаче не беше съгласувано с факта, че не съм си свалил предпазния колан и без малко щях да удуша себе си преди всички останали.

Добре, че Радо сложи една мирова ръка върху мястото, от което се отключваше колана, защото вече виждах две кървави ръце - кървави, тъй като душенето вече ми се стори твърде хуманен начин да ги избавя от живота им - и две бели душици да летят към небето. Момичето хлопна вратата до мен и се отдръпна от колата, защото нечленоразделните ми крясъци, които й описваха какво ще правя направя с нея и котката й без малко да я уплашат.

Някои май вече се досетиха колко много държа на Хамстера и осемте му неродени кучета.

При цялата олелия само Ди не трепна, а с посиняло от спокойствие лице и желязна ръка ми предложи дванайсет валериана, които влязоха много гладко в гърлото ми.

След половин час Тони се върна в колата уверена в добронамереността на веселата немска песничка, която тихо си затананиках. Кадетът потегли. Дванайсет валериана бе чудесен избор в случая - немската песничка не спря още час и половина. През тях паметта ми започна бавно да се връща.

По едно време посредством периферното си зрение мернах за миг някакво черно море, летовници, хотелчета, хавлийки и прочие атрибути на морския релакс. Двайсет минути по-късно се замислих дали вече не се движим успоредно на плажната ивица. Последното бе напълно възможно, така или иначе слънцето си правеше каквото си иска и ако продълваше така безнаказано да чертае осмици по небето Радо съвсем спокойно щеше да ни прекара по сухоземен път до Латинска Америка. А това вече щеше да ми дойде прекалено, затова с добре премерен тон изрекох следните слова:

-Радо трябваше да сме пристигнали преди три дни. Свали нас тримата ей тук вдясно, пък ти ако щеш продължавай към Баренцово море. Прав ли съм Тони? гузничко се опитах да въвлека и нея в разговор.

-К. може и да е прав, когато не изпада в умопомрачения. Радо направи нещо да видим море тия дни.

Колата закова на място и аз веднага си помислих, че пак ще се опитват да ме оставят на пътя. Тук, на тая жега, без куче, с раздвоено семейство и сестра, за която трябваше да намеря две бели кучета от порода, чийто единствен екземпляр притежавахме само ние на целия Балкански полуостров... Натъжих се, взе и да ми прилошава от тая география и бях на сигурен път да се разплача, преди обаче да се обади шофьора.

-Абе, аз нещо съм се умислил тука от един час. Вие защо не свиркате, качили сме се чак до Балчик. Сега трябва да връщам за Варна ли, за Бургас ли...

-И Несебър, и Несебър окуражително взе да подвиква Тони там е страшно.

- Какво му е страшното на Несебър, да няма влакче на ужасите? Ди се беше събудила от виковете на приятелката си и сега бе решила да се заяжда с нея. Теб трябваше да оставим, само цвъркаш.

И така в невинни словесни престрелки между момичетата придружени със стоическата търпеливост на Радо, от която лицето му започна да придобива трайно морав цвят, кадета ни отведе до морето.

Ех, море....море, ех.

Спряхме пред някакво невзрачно като нас хотелче и попитахме за свободни места. От хотелчето ни препратиха към съдържател на бунгала. Той пък ни насочи към извънградска зона за палатки, а от тук неволята ни отведе до някакви диви землянки, при вида на които всеобщия ни гняв бързо ни отведе до отделните препращачи. С всеки от тях се скарахме поотделно и подобаващо, като, разбира се, запазихме лъвския пай за рецепциониста от хотелчето. Съдбата обаче го беше предпазила, и под предтекст за изтекла смяна (знаем ги ние тия номера на съдбата) на негово място бе пратила дребна съсухрена женица. Тя пък въобще не разбираше български език. Явно тук- в България, на българското черноморие българите бяха екзотична рядкост. Е, заболя ме двойно, веднъж за разкарването и втори път заради антибългарската кауза и само му намигнах на Радо, сиреч гледай само какви космически попръжни ще изпопадат тук. И като започна вулгарната ми уста да изрича подаваните от напрегнатия ми мозък сложни словосъчетания стой та гледай. Спрях се едва когато с полицая, който ме заключи във фоаето на хотелчето, наближихме РПУ-то. Той беше дошъл някъде около четвъртата минута от подаването на сигнала за помощ от рецепционистката. Колко бързо лети времето...

В обратното се убедих докато изтекоха двайсет и четирите часа на задържането ми. Когато приятелите ми дойдоха да ме вземат Радо вече имаше изгаряне втора степен по гърба, а аз все още бях бял като сирене....Преди да изгори Радо беше намерил бунгала, та тъкмо там отидохме след ареста ми. Едва що седнахме на масата и жените ме подхванаха за приказка.

-А сега разказвай и едната, да кажем Диляна, защото и двете се бяха овъглили до неразличимост, сложи шише мента пред мен, с което предполагаше, че ще ми развърже езика .

-А, вие разкажете преместих шишето пред по-лилавата от двете аз току-що идвам от затвора.

-Добре, първо, Радо е с втора степен

-Второ подкарах и аз на цифри без уточнения.

-Второ, и ние изгоряхме.

-И Тони ли - симулативно запитах аз, с което исках да създам впечатление на загриженост към нея.

-Аз съм Тони ядно отвърна тя, като сметна въпроса ми за подигравка, а пък аз наистина не знах кой кой е.

-Трето има ли опитах се да насоча негативната й енергия към евентуално по-лошата трета част.

-Трето е, че няма ток в бунгалото, а четвърто - няма и вода.

-Виж как хубаво броиш и сама..... Няма ток и вода !!! пропищях неистово аз Малко й беше на рецепционистката, пак отивам тук трябваше да е вратарят на Реал Мадрид, за да види плонжирането и улавянето за десет точки на Тони още преди да съм стигнал рамката на вратата.

Успя да ме хване за ръба на панталоните, което предизвика глуха среща между главата ми и прага на вратата старателно орелефен в три нива. Получи се много добро отбелязване върху челото ми, разбира се, в съответния релеф. Абе майсторска работа - шест часа пълно безсъзнание. Тони, уверила се, че не мърдам, ме остави проснат на земята и излезе. Събудих от настъпване по тила, с което релефа на челото ми се затвърди.

Подведен от неравната повърхност под краката на настъпилия ме чашата му се изметна от ръцете и най-твърдата й част се стовари върху опашната ми кост, а врялото й съдържание, защото както ми се обясни по-късно-през лятото най-ободряващо действа чаят, се изсипа върху гърба ми. Сега вече напълно спокойно можех да стана от земята, да се изтупам от впилия се мен четиригодишен прах, да потърся някъде из бунгалото пожарогасител и с него по най-невъзмутим начин да убия злосторника. След това да го зария някъде наблизо и после ми оставаше ораторското предизвикателство да убедя другите двама, че всъщност четвърти с нас въобще не е имало били сме си трима от началото до края.

Търсенето ми на сгоден пожарогасител тъкмо бе започнало да дава резултати, когато в бунгалото влетя заблудено фризби и с тайнствената си траектория уцели в гърлото похитителят ми с чашата. Викът й недвусмислено я издаде, че това е била Тони. Може би воден от приятелски чувства към нея или от гледката на кръв, която щедро плюваше в умивалника, аз се отказах да я убивам с пожарогасител, но затова пък съвсем неволно й тропнах главата девет пъти в чешмата под предтекст, че и помагам да се измие. Тя не усети изчерпаната ми злонамереност и го отдаде на нарушен вестибуларен апарат, вероятно от удара в гърлото.

Поочукани и двамата легнахме опипом по леглата и заспахме като заклани тя повече от мен.

Нощта ми даде така желания от мен духовен мир, но сутринта разни заблудени в пространството безумни обстоятелства отново навестиха и без друго налудничавата ни група. Първият взор на събуждащите ми се очи срещна изправеното до стената в поза шпиц тяло на Радо. Приятелят ми така здраво се беше опиянил през нощта с разни съмнителни етили, че въобще и не е обърнал внимание на факта, че е започнал да заспива прав. Алкохолната индустрия явно добре си върши работата щом мускулите му не са омекнали и току виж да е паднал по очи на пода върху един от двата ножа оставени за най-голямо удобство на земята. Тях не сметнах за нужно да премествам затова пък взех един стол и с премерени движения прегънах върху облегалаката му втвърдения Рад. Изглеждаше като преметната дреха. Едва сега се сетих, че Ди липсва в математиката. (четирима тръгват за море, а по тях е малка котка бързоходка).

Малко преди да оставя мисълта си да обходи евентуалните нахождения на Диляна чух едно скромно мяучене. А-ха, доволно си промърморих, ето някой, с който имаме стари сметки за уреждане и някой който все пак мога да убия. Огледах радостен бъдещото бойно поле и потвърдих неуклонимата заспалост на подръжника на котката-Тони. Приклекнах под стола на човека-дреха и измъкнах едния от ножовете (провидението си знаеше работата и винаги, когато имаш нужда от нож ти оставя по един нейде по пода, в случая два). Котенцето бе спряло точно върху злополучния за мен праг на вратата и мило ме гледаше. Приближам се към нея приклекнал, а тя не помръдва и така докато не застанах на един замах разстояние от нея едно от най-обичаните от мен неща е котешката жертвоготовност. Преди решителното движение затворих очите си и си я представих на седемнайсет равни парчета, а извън тях, в реално време, към вратата приближаваха женски токчета. Уплашена от тях котката скочи като побесняла и се заби със зъби, нокти и муцуна в лицето ми. Мигом се изправих и понечих да освободя лицето си от звяра. И ето я най-прекрасната последователност, която можеше да се случи на почитателите на здравия екшън - в секундата, в която успях да откопча впилото се в мен животно с цената на неизброими по-плитки и по-дълбоки наранявания, лицето ми бе застигнато от нечовешки шамар, звукът от който събуди Тони със заекване, а пък Радо само се уригна.

Жената с токчетата се оказа Ди, която не очаквала да я посрещна с окървавено лице и нож готов да убие и нея. Как да й обясня на мига, че от влязлата в очите ми кръв въобще не съм я видял, за да изпусна по-бързо ножа, да изтичам до банята, където да умия лицето си от собствената си кръв и да й пожелая добро утро, вечерна красавице. Уви, била уверена в нехуманните ми намерения и без замисляне позвънила на приятелите ми от Рпу-то. Докато те идваха Тони пожела да узнае предисторията на звука за събуждането й и аз започнах разказа си от стоящата на прага котка, което ми донесе нов бонус от два шамара. Въобще не изчаках ехото от близките скали да върнат звука и изревах Ей сега ви убих всичките, а нещеш ли полицаите вече били на вратата. Късметът ми май вече бе започнал да ме напуска. Още никой не бях убил, а за втори път в рамките на дванайсет часа ме прибраха в полицията. Веднага ме заключиха. Въобще и не разпитваха кой, какво, защо и сигурно е така с всички, които по рождение не обичат котки.

По пътя ми стана много тъжно днес Радо можеше да получи и стрета степен изгаряния, а аз още си бях бял като сирене.

В ареста нямаше никакви занимания и аз се заех да броя белезите си по лицето три вдлъбнатини на челото, малко над двайсет издрасквания по цялата глава и точно петнайсет пръста се бяха отпечатали по бузите ми. За последното можеха да са по-точни моите приятели, при добро желание от тяхна страна щяха да са пет. Телефонът ми прекъсна преценката на коя буза щяха да ми стоят по-добре. Предпазливо го извадих и приех обаждането от майка ми.

-Стига си пиянствал по морето майка ми беше най-добре осведомения човек на земята и винаги непогрешимо знаеше с какво се занимавам. Връщай се веднага, оказа се, че си приет в твоите специалности. Няколко от кандидатите са отпаднали, понеже са си платили за местата и случаят е разкрит. Направено е прекласиране и ти влизаш на трето класиране.

-Идеално! - отвърнах аз Слушай не утре, а в други ден ще си дойда, нали не изпускам срока за записване.

-Не, и друга новина с бащата ти се отказахме да се развеждаме. Решихме, че няма да е добре за кучето ето къде логиката намери проявление за последните две седмици. Сега вече можеше да се отдъхне.

Изтърпях задържането си и излязох като нов човек. Всички забелязаха промяната и поискаха да разберат как съм се променил. На Тони, Рад и Ди им кратко им разказах за важността на сроковете, метаморфозите и провидението. А след това взех автобус и отидох да се числя към бъдещата интелигенция, въобще и не помирисал море.

Мина година.

На следващото лято групата бе същата. Стояхме си мълчаливо в кадетчето и не знаехме накъде да тръгнем.

-Към морето изревах аз където и да е то! Още не си бях взел моята трета степен изгаряния.

Отзад Ди протегна ръка с дванайсет валериана...