Регистрация

Най-нови статии

Усещам още прегръдките ти онази нощ,

наблюдавах те как спиш, как се усмихваш на сън,

целунах те, пожелах те, имах те, но си отидох..

Желаех те всеки ден от нашата раздяла

исках и мислите ми за теб да си отидат

тъй както си отидох аз...

Но любов е това... не е лист хартия, която можеш да смажеш и изхвърлиш...не е!

Аз стъпках любовта си, с мисълта да я убия у теб... но моята стана още по-силна, не мога без нея... без твоята любов... не, не мога!

Да бих се затрила предпочитам, ако живея без теб...

търсех я другаде, живеех в заблуди, продавах се, за да те забравя, но НЕ...

Любов... грешка ли бе или не?!

Отговора би дал само ти...

дали ме искаш отново до себе си

да заспивам в обятията ти

дали желаеш още... да ме върнеш в живота си.... дали ме искаш само за себе си?

Въпроси... въпроси... без трайни отговори!
Притворила очи, и нежния полъх на вятъра я отнася назад във времето... когато той я галеше така ,когато силните му ръце я прегръщаха, нежните му докосвания я караха да потръпва и да потъва толкова дълбоко, отнасяше я твърде далеч в необятностите на любовта...

Цигарата изгаряше в устните й, както я изгаряше и липсата му, липсата от любовта му...

...разделени като залеза и зората... така далечни... и толкова близки...

Любовта й я правеше по красива от всякога, сияеща, желана... а луната озаряваща красотата й,виждаше всичко това... което се случваше... и сякаш я покриваше с прелестната се завивка, за да я стопли през студената нощ и да не е така сама.

Тя затваряше очи и той бе навсякъде около нея... така се чувстваше добре в неговото въображаемо присъствие... но въпреки дългото и очакване тя знаеше че ще настъпи момента на промяната на нейното състояние на любовна мъка, прояждаща я като паразит.

Момента в който той отново ще я вземе в обятията си, ще впие устни в нейните и ще изпие отново дъха й... телата им ще се слеят в едно ново и по-добро начало...

ще се обичат.

За този момент си помечта тя, в тази тъмна и малко странна нощ...

цигарата вече изгасваше в тъмнината... тя избърса сълзите си... усмихна се... и се изгуби в тъмнината... доста щастлива!!!

Желая те, тъй както земята има нужда от вода.

Да попивам всяка твоя, ласка и целувка.

Аз да съм пръстта, а ти водата,

даваща живот, на нещо ново....

съградено със любов...родено от любов...

Бъди Орфей, аз да бъда арфата в ръцете ти

с всяка моя струна, да звучи за теб,

докосвай ме така, както падащата вода, гали скалите,

усещай ме във ръцете си...

и от всяко твое движение да излиза музика...

...и след всичко това мога да кажа ЩАСТЛИВА СЪМ!!!

Принцесите обичат твърде кратко

любов такава никак не е сладка

Щастие и топлина все търсим ние

в две длани нежност То се крие

Как бих могла да те обичам

в любов гореща да се вричам

обич се от нищото не ражда

Сърцето близостта поражда

Образ блед, незнаен и имагинерен

не би могъл да е приятел верен

Сърце ми нежно ако не Те познае

за мене нищо нивга няма да узнаеш

Не казвай, че си влюбен в мен

не е настъпил още утрешният ден

днес ме само ти намери и позна

все още съм за теб загадъчна жена

Образи вълшебни показваш ми в нощта

и светлини и багри и приказни цветя

Душа душата вика при нея да се върне

в приказка изящна живота да превърне

Роза бяла нежна в длани притаена

Душата ми ти виждаш в нея обновена

Изворът дълбок и чист я напоява

Поглеждам го и сякаш...ожаднявам

Жена с Душа кат силна птица волна

на робско примирение не е доволна

Тя драска с нокти и дълбоко хапе

и своето не дава в чужди лапи

Вълните хиляди се носят в утринта

Вълна една набира скорост към брега

послушай на прибой далечен песента

виж идва ТЯ една...но с много имена
На вятъра на мощните криле

Пътувах като в сигурни ръце

Виждам златни нишки във морето

Те пътека сплитат към сърцето

В очите твои искри поетична душа,

стоплена с ласкава нежна мечта

Бисерни капки от радост лъчиста,

вият спирала към луната сребриста
На изток тъй е розово небето над хоризонт отдалечен

събужда слънцето от сън със крясък гларус запленен,

безкрайна синя морска шир и свобода без дъх бленува

рее се, трепти сърцето му в мечти и в сънища пътува........
В нулев час от нощната тъма,

роди се година на нова мечта.

Бенгалска светлина излъчи

елхата, а бях сама.

Протегна се ръката ми,

да вземе топлина

от светеща искра.

Тя търсеше малка следа

на щастие скрито или

отпъждаше мисълта

за тягостната самота.

Чуждите очи ще ни гледат,

ще си кажат "та те са щастливи"

ще завийдат за нашата младост

ще ни гледат и ще отминат малчаливи.

Ти тръгваш и така трябва

изпитание за нас е това,

за нас това е пътека

по нея ще минем и ще отминем

заедно с тебе ръка за ръка.
А тя не бързаше да става от леглото, опитвайки се да си припомни съня, който я спохождаше вече няколко нощи. Отново пред вътрешният й взор се появи картината на пенливият водопад, хвърлящ водни пръски, който с грохот отнасяше водите си към близката река. Тя се виждаше застанала на голям камък, протягайки ръка към водната завеса.

Внезапно всред кристалната вода се завихриха концентрични кръгове от които се показаха две ръце, които нежно хванаха нейната, а след тях изникна и едно мъжко лице със силни волеви черти, сякаш бе изсечено от камък. То я гледаше умолително и й говореше беззвучно. Меко, но настоятелно ръцете я притегляха към себе си, а в очите му се четеше гореща молба.

Тя се виждаше отстрани как пристъпи напред, премина водната стена и всичко около нея шеметно се завъртя, променяше аморфно цвета и формата си, разливаше цветове и багри, завихряше се в поток от време и пространство, притегляйки я напред към неизвестността.

А тя така желаеше да се потопи в неизвестноста, сякаш само това бе искала от деня на рождението си.... желанието страстите й бяха в кръвта, гореща като.... пламъчетата от камината

и диви и необуздани като тигровия котарак, който сякаш я следеше с поглед.... и тя

..тя се потопи в бурния и грохнеш водопад от...усещания и докосването на водата беше като допир на мека коприна а ръцете бяха така силни ... и така сигурни

протегна ръце и се потопи във вълшебна синя светлина...

чувстваше се едновременно така слаба и така сигурна както никога досега

сигурна че... това което става няма да се повтори и трябва да се наслади на мига ..... който и се стори цяла вечност...

Отразената светлина на хиляди малки кристали се отразяваше във водата и те блестяха с цялата си неземна красота осветявайки всичко наоколо ...

... а Той все така мълчеше и не казваше нищо сякаш не искаше да нарани с нещо тази прекрасна гледка.

В миг нещо изпращя в камината и тя за миг се разсея от тази прекрасна гледка но привличането беше така силно, че сякаш бе завладяло цялото и същество...

Те тръгнаха напред плахо и... леко сякаш не стъпваха, а се носеха над земята...

Кой беше той... от къде се беше появил... постоянно си задаваше въпроси и все така постоянно сякаш не искаше да си отговаря... за да не развали нещо от магията обхванала я в този прекрасен миг от вечността...

Някакъв вътрешен глас й казваше, че иска да му се довери, че този миг ще е така прекрасен, че .... няма да й се иска да спре...

Постоянно цветовете около нея се сменяха в прекрасни съзвучия в едно с всичко около тях... пурпурно... и розово...

така дълбоки и така ярки че ослепяват за миг...

една цепеница падна в камината и наруши божествената тишина, в която се бе потопила...

но усешането не я напускаше..... искаше да му се отдаде пак...

на усещането.... на водопада.... на мига безвремие...

но Тя избяга.... събуди се от мига който и се стори тъй прекрасен, че даже не и се вярваше...

/следва продължение/
Без вяра любовта умира.

Изгаряй ме от обич страстна,

страстта се вихри и почива.

обичай ме като вълна.

Прииждай нежно

или с гневна буря.

Ридая тихичко в нощта

от болката необяснима.

Обичам те, не ме лъжи.

с лъжата обичта умира.
В един прекрасен ден

като бяла пеперуда долетя

огромен ненаситен огън

в който тихо изгоря

забързаната младост.

После вятър я отнесе

към безкрая на мечтите

и незнайно от къде събра

бели бисери в косите.
Запали искрата

на нашият живот.

Гори тя магически,

с хиляди лъча.

Не свети наяве,

но вътре в сърцето,

пали, жигосва, боли,

че не може да свети

не........ да гори

със същата сила,

която я роди.
Тръгвам си,

замълчи.

Ще запазя твойта нежност

в уморени очи

до разсъмване.

Денят събужда грижите,

а те - проклетите

заравят пръсти

в побелелите коси

до последното разсъмване.
Миг след миг, времето минава

денят изтича, идва нов

и утре щом видиш слънце да наднича

за нови подвизи бъди готов

защото щом на запад се затича за среща с мен ще имаш зов.

************

Обичам парченцата небе върху лицето ти,

обичам усмивката ти сутрин, ( по обяд ),

обичам да лежа в ръцете ти, кадето сам най-мъничка на този свят,

обичам думите които казваш, макар че често ме наказваш,

обичам въздуха когато дишаш, дори редовете които понякога пишеш,

обичам погледа нежен по момчешки небрежен,

обичам да те докосвм макар често да те ядосвам..

но моля те когато в ядът си сричаш, не забравяй да ме обичаш