Регистрация

Къде човек се чувства по-свободен - в реалния или във виртуалния свят?

Виртуалното пространство дава свобода на мислите ти, на желанията... там няма ограничения, няма нищо, с което да се съобразяваш, защото не те интересува, че можеш да нараниш отсрещния, с когото си говориш. Все пак не знаеш и той колко достоверна информация ти дава... Просто виртуалното е един голям космос, в който се луташ, но те е страх да се приземиш, защото не знаеш, дали земята, на която си кацнал, не е просто някоя падаща звезда, която ще те подлъже и ти ще паднеш.

Реалността е по-сигурният, но и по-страшният свят. В него просто очите на другия човек, погледът му, докато говориш с него, не биха позволили да промениш информацията за себе си до такава степен. А и разбира се визуалният контакт предоставя много повече информация, не само що се отнася до външността ти,но и до жестовете ти, движенията ти, които могат да кажат много.Понякога се изисква много голяма смелост, за да застанеш открито пред някого и уверено да изречеш мислите си.Страшно е, защото може да не те приемат такъв, какъвто си, може да не те харесат, да не ти повярват. А е унизително да видиш недоверие или,още по-зле-подигравка, в очите на човек, на когото държиш.Може би затова бягаме от прекия контакт – от страх да не ни наранят, да не ни разколебаят в мечтите и във възможностите ни.

Ето защо младите хора предпочитат виртуалната комуникация.За съжаление това означава,че имат твърде ниска самооценка.А неувереният човек е наполовина лишен от реалните си сили. Но в същото време, като бягат във виртуалния свят, те не осъзнават, че той е лишен от емоции и чувства... всичко само така написано е някак изкуствено... не можеш да го докоснеш, да го усетиш... Романтиката, за която аз толкова копнея, защото съм една безнадеждна романтичка, се губи във виртуалното пространство. Просто защото на връстниците ми им е достатъчно само да си кажат две приказки по скайп или по телефоните и това е... Няма я тръпката от чакането на срещите, когато той закъснява и ти се изчервяваш като домат, просто защото умираш от притеснение, дали ще хареса новата ти рокля и дали ще усети новия ти парфюм. Всичко това се разваля само с телефонния разговор, от който разбираш, че той ще дойде след 2 минути, защото е зад ъгъла... А като се видите...трудно започвате да си говорите, защото по скайп сте си казали всичко, а и всъщност осъзнаваш, че този човек е някак различен зад монитора... Изглеждаше като че ли няма задръжки, весел е, а на живо се срамува да те погледне дори... И никак не е вече толкова интересен и... желан.

Да наистина... виртуалният свят е една свобода, в която не се притесняваш, в която няма правила, няма закони, няма ограничения на възможностите, и какво ли още няма, просто се чувстваш улеснен... но дали от това имаме нужда? Не ни ли прави точно това отдалечение и това притеснение студени хора, които се раминават по улицата, все едно се разминават две статуи, носещи студени и безизразни лица, защото са забравили да се усмихват, а могат само да намерят смеещото се емотиконче? Не ни ли ограничава това в отношенията с околните, с близките... защото не можеш вечно да живееш във виртуалното... в действителност...реалността надделява... а се оказва, че не можем да се справим с нея, защото сме забравили какво е истинското... какво е непредвидимото...какво е изненадата...какво са чувствата... Аз осъзнавам, че на мен ми лиспват тези неща, и се чувствам затворена в стъклено кълбо, където мога само да наблюдавам хората,без да ги докосвам, защото стъклото ме спира, а и хората отсреща не желаят да го премахнат...

Мразя да се чувствам безсилна... трябва да мога да променя нещо, защото... Да, така на хората им е по-лесно наистина, но имам опасенията, че скоро всички ще се превърнем в едни роботи, всеки затворен в едно стъклено кълбо, недопускащ никой и нищо до себе си... Жалко е... Затова хайде де! Давайте заедно да излезем навън!... И да си спретнем едно чудесно старомодно парти, за да започнем едно чудесно старомодно, но... истинско човешко общуване!