Регистрация

За живота

Самотна съм...

Искам да бъда щастлива, да бъда обичана, да имам всичко онова, което иска обикновенният човек - дом, деца, семейство, обич, приятели, работа, пари... всичко!

А толкова много ли е това „всичко"???

Защо щастието е толкова относително понятие и защо не можем да бъдем щастливи винаги? Защо след всеки хубав момент, който сме преживели ни очаква разочарование?... и за какво всъщност се борим, какво искаме, в какво вярваме?

Не се ли получава един съдбовен парадокс - борим се за нещо мимолетно и нетрайно... жертваме се в името на щастоето, а то... бяга.

Тогава какъв е смисълът от всичко това? Какво да направим, за да сме удовлетворени от себе си, от живота, който водим, от съществуването си?

Обичаме... радваме се... тъжим... плачем и се смеем, но в крайна сметка няма нищо трайно. Любовта е до време, приятелите, родителите, работата... живота!

Остават непреходни, но не и вечни в социалния ни живот... в живота на отделния човек... в моя живот!

Искам, да, ИСКАМ да съм щастлива - да обичам и мен да ме обичат, да се радвам и аз да радвам другите, да съм доволна от себе си и да удовлетворявам хората около мен, но... не всичко се получава така, както ни се иска.

Ако трябва да бъда честна - явно искам прекалено много от хората, имам високи изисквания към тях, а самата аз не мога да ги удовлетворя... явно съм прекалено строга и към себе си, защото не мога да се примиря и задоволя с нещо посредствено, нещо полувинчато. Аз съм максималист, но към другите. Разочаровам се от хората и ги заклеймявам... ами аз - аз разочаровам ли ги?

Отричам слабостта си, а тя е толкова явна и непринудена. Искам да съм силна и да не ме боли, но не мога... или просто така трябва. Искам да дам воля на сърцето си, на чувствата, на любовта, но се страхувам. Заслужава ли този човек моята искренност, моята обич, моето отдаване?... И в същото време се чудя какво изпускам и има ли смисъл да се крия под черупката си?

Не трябва ли да рискувам, да падна или да спечля, но поне да съм го изпитала... да знам и да помня?!

Защо Бог ме е създал такава мислеща натура, толкова вглъбена в живота и неговия смисъл... защо ме е направил толкова уязвима и критична? Как да се преборя с вечните тревоги, с вечните размисли и незатихваща жажда за нещо по-добро?

Някой от вас чувствал ли се е така самотен и така нещастен, че да не намира смисъл в нищо и никой? Някой от Вас страдал ли е за нещо, което само подозира, че ще се случи, за нещо, което просто чувства и не може да обясни? Някога искало ли Ви се е да изчезнете като прашинка - малка и незначителна? Просто да се скриете за миг и да чакате цяла вечност момента... момента на щастието...

... Ами, ако той не дойде или го пропуснем?

Знам, че трябва да съм твърда и да не се поддавам на чувствата си, но понякога и аз изпитвам нужда да бъда... съжалявана. Знам, че звучи доста налудничево, но изпитвам нужда някой да прияви разбиране и съпричастност към мен, както винаги аз съм давала, но никога не съм допускала някой да я проявявакъм мен. Защото аз съм „силна и хората не бива да разбират моята непреодолима мъка".

Е, сега вече съм готова да Ви я покажа... да я излея и да й се отдам!