Събудих се от някакъв шум, непознат и особен. Сетивата ми се изостриха и вече събудил се напълно реших да светна с фенерчето на телефона в стаята. Нямаше нищо, което да мърда или да ми се блещи в лицето. Реших за по-сигурно да проверя и под леглото, знаете от филмите на ужасите, че там се крият лошите. Насочих фенерчето под леглото и в този момент сърцето ми се смрази. Имаше оставено писмо, но не просто легнало, а подпряно така, че да прочета ясно какво пише с главни букви: ЗА ТЕБ Е! Взех го с разтреперени ръце, легнах в полуседнало положение и след като придърпах завивката към мен започнах да го отварям. Паниката вече ме превземаше, а през главата ми минаваха най-лошите мисли, които може да си представите. Не, по-лоши, защото едва ли сте гледали толкова филми на ужасите, колкото аз. Започнах да го чета, преглъщайки едва-едва:
- Очаквай НИ след малко!!!
В този момент спрях да мисля, не можех да мръдна, бях забравил да си поема и въздух. Стоях така поне минута в очакване да се случи нещо. И наистина нещата за…

Дълго време се борих да не се превърна в това, което съм. Да не бъда толкова емоционален, да забравя да обичам, да намразя всички, за да не може никой да ме нарани... Една единствена война трябваше да спечеля – тази със себе си. И не успях. Не успях да накарам хората да ме мразят и не престанах да се влюбвам. А това боли. Защото любовта е най – силното оръжие. Тя причинява неописуема и несравнима болка. Тя не убива, а те кара да убиваш – душа и тяло. И понеже душата ми отдавна е мъртва, реших сега да погубя и тялото. Защото тази жена е наистина последната. Опитах да я забравя, да я заменя, да я преживея... не можах. Тя влезе и излезе от живота ми, но отказа да напусне ума и сърцето. Затова сега те оставям – теб и меркантилния ти свят, изграден от фалшиви чувства и лъжливи обещания. Колкото и егоистично да звучи, надявам се, че след моята смърт ти ще си единственият, който ще отрони сълза за мен. Сбогом!

Гората е прелестна. Толкова бяла, сякаш е покрита със сметана. Прилича на огромен сладолед. Влизам по-навътре. Подухва вятър и от едно борче пада сняг, намокря ме и ми става студено. Измръзналите врабчета смешно подскачат от клон на клон. Толкова е красиво, че чак да ти се доплаче от радост. Моите стъпки са първите тък, защото никой не е идвал преди мен. По дърветата има замръзнали шишарки. Когато вятърът утихне настава пълна тишина.
Красотата ме запленява. Сядам на снега,затварям очи и съм сигурна,че няма нищо по-красиво от тази зима в гората.

Ето иде с две купчета дърва. Чук-чук!
- Моляте, Дани отвори на бащата ти!
Дани най-голямото от всички три деца изтича и отвори вратата.
Бащата като го видя премъзнал от студ каза:
- Ето, вече имаме дърва за огрев. Ще се стоплим и ще изядете остатъците от вчерешната вечеря.
А сега се сетих!Дани, дойде време да отидеш на училище.
Дани погледна баща си и рече:
- Но, татко та ние нямаме никакви пари за училище!
Баща му го успокои и извади от джоба си десет лева.
- От къде ги намери?-попита майката.
- Когато вървях по тротура пред магазина за хляб ги намерих веещи се в снега... Видях топлия хляб, но тогава се сетих, че на Дани му е време да ходи на училище. Хайде, Дани време е да тръгваш за училище!Дани ще ти кажа и коя е стаята-стая №3 . Нататък всичко зависи от теб, Дани.
Дани бързо навлече окъсаното си палто и отвори вратата. Каза сбогом на семейството си и тръгна към училището си. Когато стигна влезна през голямата входна врата... Той влезна в първата стая на нея пишеше №3 както бе заръчал баща му... Влезна…

Цяла тълпа петнадесет-шестнадесет годишни момчета и момичета насочиха вниманието си към приближаващото слабичко дете. Иван бе известен в квартала с множеството прякори - кой от кой по-обидни. Всеки път, като чуеше по свой адрес Смотаняк, Дрипльо, Гъсок или Пиянката (последните два заради куцането),
усещаше дълбока болка точно в сърцето и то не защото го болеше сърдечния мускул. Заради унижението.
- Гъсок, долети тук - тълпата се разсмя мазно и се приготви за шоу.
- По-бързо, да не би случайно да имаш проблем с ходенето - нова вълна смях заля дангалаците. Лидерът на компанията, с вдъхващото респект прозвище Бицепса, направи знак с ръка да запазят тишина. Всички затаиха дъх.
- К-к-к-акво искате от мен? - когато другите го превръщаха в център на внимание, на Иван му се искаше въобще да не се бе раждал. - Оставете ме, моля ви. Трябва да се прибирам.
- Ммм, да се прибираш и да ни лишиш от присъствието си - Бицепса затвърждаваше имиджа си на велик водач.
- Не става - с тънко гласче се провикна някой от тълпата.
- …

Преди време, горе-долу десетина години, и Имрагарн имаше такъв наплив пред пещерата си, че и по голям, но се разболя от настинка и без да иска изпепели всичко.Дори и лешоядите не се мяркаха вече за да видят каква е хавата там.
Имаше само още един, с изключение на Хорн, който го навестяваше докато беше болен - Фениксът Фъър. Добър приятел бе той... Имрагарн обаче се чудеше, защо Фъър го навестяваше все по често, дори и след като се пооправи малко и остана само досадната кихавица.
По-Късно разбра.
Вулканът, в който живееше Фъър, нещо му се бе повредил механизма, чрез който бълваше огън и лава, а при такова положение на който и да е феникс би му станало студено.
Както и да е...
Поне те двамата, Хорн и Фъър, не се притесняваха от факта че откакто оздравя, Имраганр продължи да си киха / в интерес на истината Имрагарн е Огнен дракон, от тея дето бълват бая огън / и ставаше доста напечено, в буквалния смисъл на думата.
*****
Хорн го посрещна, по-скоро чакаше, на безпастно разстояние от гората си.
- Извинявай, …

Събудих се. Часовника - 9:00
- МАЙКО МИЛА!ЗАКЪСНЯВАМ!
Почнах да се обличма по възможно най-бързия начин. Дори не закусих. И тъкмо бях на вратата, когато се сетих-днес няма екоцентър. Колко "умна" съм, да не се сетя.
Катя ме чакаше долу. Двете седнахме отзад в колата на мама и започнахме да си приказваме.
- Момичета, малко по-тихичко, ако обичате, на магистрала сме. -каза мама след един адски силен изблик на смях, при което мама беше подскочиила и беше минала в друго платно.
*******
Ето ни след киното. Развълнувани от филма. Хванати за ръка. И изведнъж кой цъфна отпред-Тино. Седи там и чака нещо кат прани гащи. Какво ли?Беше там и се оглеждаше, сякаш не знаеше защо е тук. Като ме видя се забърза към мен и ми каза:
- Ам... Такова... Здравей.
- Здравей. -казах аз.
Той ме гледаше без да мига. Защо?Какво съм направила?
- Амм... Питах се дали... Дали ти... би могла... да занесеш това на Веси?
Подаде ми малка кутийка. Отворих я и вътре имаше рубинено-червено колие.
- От Ерик е. А това е за теб. -каза той и ми подад…

Есенната хубост и скръбното мълчание на морето респектират, внушават уважение. То тъгува за човешката реч, за щастливия детски смях. Не му стигат песните на русалките и на полетелите над белите вълни чайки. Черупки от миди и охлювчета лежат забравени на брега.
Аз съм там на нашия бряг, на нашата пейка, която някой е преместил незнайно къде, гледам същите мидени черупки и мисля. За теб... и за това какво направи с мен! Аз не съм същия! Да… само осем месеца, а вече пет денонощия не съм спрял да мисля... за теб. Не съм се чуствал така от 25 години. Но... ми харесва!
Морето е мъдро. То знае – всичко е временно. То отново ще се събере в бреговете си, ще си даде заслужен отдих. Ще изчисти водите си, ще научи на още гальовност и нежност вълните си. Морето знае да чака – рибите, рибарите, корабите, моряците... Ще дочака и лятото. И тогава ще бъде най–топлото и най ласкавото!
Сега е есен...
Не... не плача, не сълзи... просто дъжд заваля!
Твоето есенно слънце

- Ще ми я разкажеш ли пак? Моля те! - Малкият Пепи шепнеше само, защото другите в стаята отдавна бяха заспали, иначе, при нормални обстоятелства, гласът му щеше да огласява надлъж и шир коридорите на Дома за сираци. - Моля те, само още веднъж.
- Не ти ли омръзна вече? - Недко, нисичко за петнадесетте си години момче и пръв приятел и закрилник на Пепи, повиши леко глас - ще събудим останалите. Вече три пъти ти разказвам историята за Рени.
- А ти добре ли я познаваше?
- Да! Нали ти казах, дори бяхме приятели, преди да си тръгне. - Недко се надигна на лакътя си, огледа стаята, за да се увери, че останалите в спалното помещение спят и шепнешком продължи. - Тя беше доста по-голяма от мен и ме пазеше от другите така, както аз сега пазя теб.
- И... разкажи ми още, моля те! Моля те! - Пепи бе готов да не спи тази нощ само и само да чуе още веднъж за момичето от Дома, което всички помнеха, дори след толкова години. Историята за Рени му даваше надеждата, от която имаше нужда всеки ден. Надежда за т…

Спирачките на трамвая изсвириха и той се закова на претъпканата с хора спирка.
Свилен имаше доста развито телосложение, но от личен опит знаеше, че тази подробност не помага кой знае колко в случаите, когато му се е налагало да участва в безмилостните битки в градския транспорт. В такива моменти, без ограничения във възрастта, наглед слабички хора придобиват почти свръхестествена сила и в копнежа си да се качат в трамвая, в автобуса или още по-зле - в маршрутното такси, са готови да нокаутират и мистър Олимпия, ако им се изпречи.
Хората наоколо придобиха мрачно и целенасочено изражение като страшните статуи от периода на социалистическия реализъм. Мълчаливо се приготвиха за поредния сблъсък. Вратите на трамвая рязко се отвориха, давайки сигнал за началото на безмилостното съревнование, прекрасно имитиращо ръкопашна схватка от касова филмова продукция.
- Ама, моля ви, госпожо, побързайте! - една дама кресна в ухото на бабе на пределна възраст. - Не виждате ли, че хората искат да се качат? Хайде, размърдайте с…

Та кой е виждал такава усмивка!? Просто някаква лека извивка, върху лице което красиво е и без да се смее. Но дори обгърнат в студена обвивка, скъпи мой, та ти просто си мъж! Ще даря душата ти с нежна усмивка, както животворният пролетен дъжд. И ето топля го онова парче лед, вместо него там вече бие сърце, от твоята личност създавам емоционален човек, роден под ласката на моите ръце. Дарявам очите ти с блясъка на топлотата, а устните ти с изгарящият плам и запълвам плътно с нежност пустотата, така че да боли те дори секунда да си сам. Сърцето ти ще го запаля страстно, така че то никога да не изгасва, да бие лудо граничещо с опасно прекланящо се пред жената вечна и красива. После ще го взема така както ти го дадох... скъпи мой та ти просто целият гориш, че аз за теб душата си продадох, но сега ти трябва леда в мен да разтопиш...

Иван пое в прегръдките си дъщеря си Михаела и сина си Теодор и четиримата влязоха в къщата Ето как изглеждаше къщата на Иван:
Това дори не можеше да се нарече къща Стаята беше една по-голяма с две легла-едно за Иван и Мария и едно за децата Освен това имаше и един стар дрешник в който се криеха децата по време на криеница и в който семейството държеше нещата си На земята бе постлан протрит килим който бе кърпен многобройно За игра децата имаха една топка Имаше и една маса с 4 стола на която вечеряше семейството В кухнята имаше само една печка
Вече бе вечер Мария сервира рядката зелева супа на масата Всяка вечер я ядяаха Малката Михаела попита:
-Татко защо всеки ден ядем едно и също
-Михаела!-бутна я Теодор
Иван каза:
-Деца ние просто много обичаме зелева супа
-Още съм гладна -каза Михаела
-Ето детето ми вземи моята супа -каза Мария която бе много гладна но бе по-добре детето и да е добре Тя не се интересуваше за себе си
-Хайде децаааа Време е за ляганееее!-казаха Мария и Иван и подкараха Михаела и Теодор в л…

Будилникът пак ме подведе. Имам чувството, че го прави нарочно. Когато най-много ми се налага да се събудя навреме, точно тогава нещо му става и резултатът е налице - пак закъснявах.
Стаята, в която трябваше да проведа първия час, се намираше в дъното на дългия училищен коридор. Заслушах се отдалече, но не чух никакъв шум. Стори ми се странно. Обикновено, когато закъснявах, учениците ми се чуваха от входната врата, два етажа по-надолу, но този път беше тихо. Нахълтах в стаята, завладян от страшно предчувствие. Цялата тайфа осемнадесетгодишни момичета и момчета безмълвно бяха заели местата си, а директорът Иванов стоеше вкаменен в близост до черната дъска. Тази картина още веднъж потвърди опасенията ми. Нещо се бе случило. Потърсих с очи слабото, дългокосо момче, което обикновено седеше на последния ред до прозореца. Не го видях.
- Къде е Зари? - извиках с тайното желание да не чуя отговора, защото мисля, че вече го знаех.
- Няма го - отсече Иванов. - Зари вече го няма.
* * *…

Виждайки белеещият процеп на пощата си, аз трепетно приближих, за да видя кой (Електроразпределение, Топлофикация, БТК или подобни тям) ми е пратил поредната честитка. С треперещи пръсти и искрица надежда да прочета "Вие не дължите" разтворих поредното бяло послание и прозрях, че насреща ми се блещи некролога на две средни работни заплати (или три пенсии, или четири месечни социални помощи, или...). Недоумявах - та това беше сметката за парно за декември '06, с отчетените +12*С (поне) средна месечна температура, а сметката възлизаше на 300 (триста) лева за двустайната панелка... Е, казах си, лятото ще ми ги върнат... Да, ама не, както бе рекъл Журналистът... Лятото наглостта за една бройка не им достигна да ми поискат и още...
Вече е 2008-а... Температурите са отрицателни... Сметките започват да се трупат... Българските християни се молят пред най-новата икона - зеленият образ на Алеко. Има още дълго да се кланят пред него - той и всичките му български платежни събратя едва ли ще успяват и през тази година д…

- Лейси заета съм. НЕ МИ Е ДО ИГРА!
- Ама само исках да ти кажа, че Ванеса вече половин час седи пред вратата и те чака.
- Какво! Защо не и отвори!?
- Ами добре знаеш, че не искам пак да надвиквам върховно скучните ви разговори.
- Ах, ти малка... Всъщност, защо ли се занимавам с теб?
Отидох да отворя...
- АМА АКО ОЩЕ МАЛКО БЯХ ПОСТОЯЛА ТУК ДЖОРДЪН ЩЕШЕ ДА СИ ИМА ДОСТА РАБОТА СЪС ЗВЪНЕЦА ВИ!!!
Вместо отговор, усетих невероятно остра болка в глезена. Неси помисли, че се правя на интересна и сърдито си тръгна. Само това ми оставаше!
***
И ето че пак решавах задачи. Така ми се искаше да се напишат сами! Отново ме заболя глезена. Наведох се да видя какво му става на пустия крак. В този момент чух изпукване. Подадох глава изпод масата. Всички задачи бяха написани точно с моя почерк! Отново погледнах глезена си. Под вида на рана беше изписана малка светкавица. Много ми беше любопитно...
Може би половин час съм стояла като статуя. Изведнъж в ума ми се появи мисъл. Но това не беше моя мисъл. Сякаш някой ми поддържаше…

- Това е за вас - жената посочи с пръст един добре увит, средно голям пакет, прилежно оставен до входната врата на господин Коен. Шами погледна нещото за миг и отново се вторачи неразбиращо в тази непозната госпожа.
- От указателя разбрах, че живеете тук - жената се завъртя в обратна посока и забърза със завидна за видимата й възраст скорост.
Господин Коен стоеше все така неподвижен, явно неразбиращ смисъла на това посещение. Не знаеше коя е тази дама, нямаше ни най-малка представа какво имаше в пакета, а и не се интересуваше. Дребната женица се отдалечи бързо, но точно преди да завие зад ъгъла, спря и се обърна към самотната фигура на Шами.
- Господине - провикна се със задавен от вълнение глас, - много, много ви благодаря!
След това сякаш изчезна в първата пресечка.
Шами повдигна вяло пакета, тръшна входната врата и се върна в стаята си. Сложи го на масата и се отпусна на близкия стол. Какво ли имаше вътре и искаше ли въобще да узнае? Последният месец не се интересуваше от абсолютно нищо. Беше се промен…

Тя отвърна с лека усмивка на думите им. До преди месеци тя беше душата на компанията. Постоянно звучеше звънливия и глас, а с хумора си развеселяваше дори тъжните. Но изведнъж смехът й заглъхна. Затвори се в себе си, често я виждаха да плаче и не разговаряше много.
Тръгвайки от дома Мила си постави за цел да не мисли за него и да купонясва както сама си знае. Но не се получаваше! През целия път несъзнателно се оглеждаше и се надяваше да се появи той - Стефан.
Когато влязоха в дискотеката ритъма я грабна и тя изхвърли всички мисли от главата си. Движеше се плавно в такт с музиката, а косите и блестяха на светлините. Доста момчета се пробваха танцувайки да привлекат вниманието й, но напразно. За награда получаваха само безразличен, бегъл поглед.
В разгара на вечерта, Мила седна на мястото си за да си почине. Отпивайки от питието си почувства, че някой я гледа. Когато погледна в страни малкото и сърчице трепна. Това беше той - нейната първа любов. Срещу нея стоеше момчето на мечтите й, този който дълго…

Долу Катя ме чакаше на пейката. Двете тръгнахме към пазарчето, откдето винаги минавахме на път за Екоцентъра. На едно място се спряхме. Там имаше много сладки котенца. Поиграхме с тях около 5 минути и после си продължихме пътя. Като пристигнахме в Екоцентъра, там имаше само 3 момчета (скаути, защото в Екоцентъра един от учителите беше скаут, а по-късно и аз самата станах такава). Играеха карти. Още дори учителите ги нямаше. Поиграхме на "Кент Купе" и "Море". Дойдоха учителите. Отвориха стаята, където си оставихме нещата. Момчетата взеха една футболна топка, а аз и Катя едно фризби. Но преди това едно от момчетата скаути ни показа един номер с картите. Как 4 попа отиват да грабят банка. Първия отива на 1 етаж (най-отолу на картите), втория, на 2 (по средата на тестето), третият, на 4 етаж (почти до първата карта), а последният пази да предупреди, ако дойде полицията. Накрая дойде полицията. Четирите попа се скриха и накрая излязоха един след друг. Как стана така, не знам. Накрая Катя го направи. После момчет…

- Ало? Ааа, здравей.
Беше Тино. Странно, но и той беше в лошо настроение. Май всички днес бяха кисели.
- Здравей, Краси. Само искам да ти кажа ако Веселина ти се обади да не й вдигаш. Вчера е оскърбила Ерик.
- Как така?
- Ами той й се обадил по телефона, а тя казала на Ерик, че го мрази и му тръшнала слушалката. После пак се обади и ми каза, че не те иска. Че само те използвала. Ало? Краси там ли си?
Аз бях изтървала телефона. Ужас. Как така? Нали толкова неща сме си споделяли. Взех слушалката и казах на Тино:
- Добре, Тино. Благодаря ти. Чао.
Затворих телефона и бързо се облякох.
- Ама къде отиваш? Още не си закусила - каза ми мама.
- Отивам да си поговоря много сериозно с Веселина.
На бегом отидох до тях и зазвънях на пожар у Весселина. Тя подаде глава от прозореца и ми каза:
- Махай се! Не те искам. Вече си намерих приятели.
Усмихна ми се злобно и се прибра. А аз си казах:
- Така значи. И аз ще се отнеса толкова жестоко с теб.
На път към къщи измислих хубав план, но той щеше да взлезе в действие чак по-къ…

С Тино се съблякахме по бански (неразабираемо, но и той си го носеше. Сигурно го е планирал) и после двамата скочихме в морето и играхме така няколко часа. Изобщо не усетихме кога се стъмни. Като излязохме навън на пясъка бяха подредени храна и прибори за двама. Запалени бяха и малки свещички. Имаше кристални чаши, в които обикновено възрастните пият вино. Те бяха кристално чисти. Отстрани имаше бутилка с детско шампанско. Тино каза, че сам ще я отвори. Отидохме до морето.
ПРАСС!!
Погледанх Тино и се запревивах от смях. Целият беше в шампанско. Изглждаше по много смешен начин. Той започна да ме полива със шампанско. Прислужника ни направи две снимки - една на моя и една на неговия джиесем. Докато се поливахме, шампанското свърши. Имаше още една бутилка. Аз и Тино влязохме в морето, за да се изплакнем. После седнахме на пясъка да ядем. Пихме и шампанско (беше го отворил прислужника, разбира се). Когато се наядохме отидохме на буните и си говорихме, а вятъра леко повяваше косите ни. Изведнъж, джиесема ми звънн…