Регистрация

Категория: Разкази

Дълго време се борих да не се превърна в това, което съм. Да не бъда толкова емоционален, да забравя да обичам, да намразя всички, за да не може никой да ме нарани... Една единствена война трябваше да спечеля – тази със себе си. И не успях. Не успях да накарам хората да ме мразят и не престанах да се влюбвам. А това боли. Защото любовта е най – силното оръжие. Тя причинява неописуема и несравнима болка. Тя не убива, а те кара да убиваш – душа и тяло. И понеже душата ми отдавна е мъртва, реших сега да погубя и тялото. Защото тази жена е наистина последната. Опитах да я забравя, да я заменя, да я преживея... не можах. Тя влезе и излезе от живота ми, но отказа да напусне ума и сърцето. Затова сега те оставям – теб и меркантилния ти свят, изграден от фалшиви чувства и лъжливи обещания. Колкото и егоистично да звучи, надявам се, че след моята смърт ти ще си единственият, който ще отрони сълза за мен. Сбогом!
Гората е прелестна. Толкова бяла, сякаш е покрита със сметана. Прилича на огромен сладолед. Влизам по-навътре. Подухва вятър и от едно борче пада сняг, намокря ме и ми става студено. Измръзналите врабчета смешно подскачат от клон на клон. Толкова е красиво, че чак да ти се доплаче от радост. Моите стъпки са първите тък, защото никой не е идвал преди мен. По дърветата има замръзнали шишарки. Когато вятърът утихне настава пълна тишина.
Красотата ме запленява. Сядам на снега,затварям очи и съм сигурна,че няма нищо по-красиво от тази зима в гората.
Ето иде с две купчета дърва. Чук-чук!
- Моляте, Дани отвори на бащата ти!
Дани най-голямото от всички три деца изтича и отвори вратата.
Бащата като го видя премъзнал от студ каза:
- Ето, вече имаме дърва за огрев. Ще се стоплим и ще изядете остатъците от вчерешната вечеря.
А сега се сетих!Дани, дойде време да отидеш на училище.
Дани погледна баща си и рече:
- Но, татко та ние нямаме никакви пари за училище!
Баща му го успокои и извади от джоба си десет лева.
- От къде ги намери?-попита майката.
- Когато вървях по тротура пред магазина за хляб ги намерих веещи се в снега... Видях топлия хляб, но тогава се сетих, че на Дани му е време да ходи на училище. Хайде, Дани време е да тръгваш за училище!Дани ще ти кажа и коя е стаята-стая №3 . Нататък всичко зависи от теб, Дани.
Дани бързо навлече окъсаното си палто и отвори вратата. Каза сбогом на семейството си и тръгна към училището си. Когато стигна влезна през голямата входна врата... Той влезна в първата стая на нея пишеше №3 както бе заръчал баща му... Влезна…
Цяла тълпа петнадесет-шестнадесет годишни момчета и момичета насочиха вниманието си към приближаващото слабичко дете. Иван бе известен в квартала с множеството прякори - кой от кой по-обидни. Всеки път, като чуеше по свой адрес Смотаняк, Дрипльо, Гъсок или Пиянката (последните два заради куцането),
усещаше дълбока болка точно в сърцето и то не защото го болеше сърдечния мускул. Заради унижението.
- Гъсок, долети тук - тълпата се разсмя мазно и се приготви за шоу.
- По-бързо, да не би случайно да имаш проблем с ходенето - нова вълна смях заля дангалаците. Лидерът на компанията, с вдъхващото респект прозвище Бицепса, направи знак с ръка да запазят тишина. Всички затаиха дъх.
- К-к-к-акво искате от мен? - когато другите го превръщаха в център на внимание, на Иван му се искаше въобще да не се бе раждал. - Оставете ме, моля ви. Трябва да се прибирам.
- Ммм, да се прибираш и да ни лишиш от присъствието си - Бицепса затвърждаваше имиджа си на велик водач.
- Не става - с тънко гласче се провикна някой от тълпата.
- …
Преди време, горе-долу десетина години, и Имрагарн имаше такъв наплив пред пещерата си, че и по голям, но се разболя от настинка и без да иска изпепели всичко.Дори и лешоядите не се мяркаха вече за да видят каква е хавата там.
Имаше само още един, с изключение на Хорн, който го навестяваше докато беше болен - Фениксът Фъър. Добър приятел бе той... Имрагарн обаче се чудеше, защо Фъър го навестяваше все по често, дори и след като се пооправи малко и остана само досадната кихавица.
По-Късно разбра.
Вулканът, в който живееше Фъър, нещо му се бе повредил механизма, чрез който бълваше огън и лава, а при такова положение на който и да е феникс би му станало студено.
Както и да е...
Поне те двамата, Хорн и Фъър, не се притесняваха от факта че откакто оздравя, Имраганр продължи да си киха / в интерес на истината Имрагарн е Огнен дракон, от тея дето бълват бая огън / и ставаше доста напечено, в буквалния смисъл на думата.
*****
Хорн го посрещна, по-скоро чакаше, на безпастно разстояние от гората си.
- Извинявай, …
Събудих се. Часовника - 9:00
- МАЙКО МИЛА!ЗАКЪСНЯВАМ!
Почнах да се обличма по възможно най-бързия начин. Дори не закусих. И тъкмо бях на вратата, когато се сетих-днес няма екоцентър. Колко "умна" съм, да не се сетя.
Катя ме чакаше долу. Двете седнахме отзад в колата на мама и започнахме да си приказваме.
- Момичета, малко по-тихичко, ако обичате, на магистрала сме. -каза мама след един адски силен изблик на смях, при което мама беше подскочиила и беше минала в друго платно.
*******
Ето ни след киното. Развълнувани от филма. Хванати за ръка. И изведнъж кой цъфна отпред-Тино. Седи там и чака нещо кат прани гащи. Какво ли?Беше там и се оглеждаше, сякаш не знаеше защо е тук. Като ме видя се забърза към мен и ми каза:
- Ам... Такова... Здравей.
- Здравей. -казах аз.
Той ме гледаше без да мига. Защо?Какво съм направила?
- Амм... Питах се дали... Дали ти... би могла... да занесеш това на Веси?
Подаде ми малка кутийка. Отворих я и вътре имаше рубинено-червено колие.
- От Ерик е. А това е за теб. -каза той и ми подад…
Есенната хубост и скръбното мълчание на морето респектират, внушават уважение. То тъгува за човешката реч, за щастливия детски смях. Не му стигат песните на русалките и на полетелите над белите вълни чайки. Черупки от миди и охлювчета лежат забравени на брега.
Аз съм там на нашия бряг, на нашата пейка, която някой е преместил незнайно къде, гледам същите мидени черупки и мисля. За теб... и за това какво направи с мен! Аз не съм същия! Да… само осем месеца, а вече пет денонощия не съм спрял да мисля... за теб. Не съм се чуствал така от 25 години. Но... ми харесва!
Морето е мъдро. То знае – всичко е временно. То отново ще се събере в бреговете си, ще си даде заслужен отдих. Ще изчисти водите си, ще научи на още гальовност и нежност вълните си. Морето знае да чака – рибите, рибарите, корабите, моряците... Ще дочака и лятото. И тогава ще бъде най–топлото и най ласкавото!
Сега е есен...
Не... не плача, не сълзи... просто дъжд заваля!
Твоето есенно слънце
- Ще ми я разкажеш ли пак? Моля те! - Малкият Пепи шепнеше само, защото другите в стаята отдавна бяха заспали, иначе, при нормални обстоятелства, гласът му щеше да огласява надлъж и шир коридорите на Дома за сираци. - Моля те, само още веднъж.
- Не ти ли омръзна вече? - Недко, нисичко за петнадесетте си години момче и пръв приятел и закрилник на Пепи, повиши леко глас - ще събудим останалите. Вече три пъти ти разказвам историята за Рени.
- А ти добре ли я познаваше?
- Да! Нали ти казах, дори бяхме приятели, преди да си тръгне. - Недко се надигна на лакътя си, огледа стаята, за да се увери, че останалите в спалното помещение спят и шепнешком продължи. - Тя беше доста по-голяма от мен и ме пазеше от другите така, както аз сега пазя теб.
- И... разкажи ми още, моля те! Моля те! - Пепи бе готов да не спи тази нощ само и само да чуе още веднъж за момичето от Дома, което всички помнеха, дори след толкова години. Историята за Рени му даваше надеждата, от която имаше нужда всеки ден. Надежда за т…
Спирачките на трамвая изсвириха и той се закова на претъпканата с хора спирка.
Свилен имаше доста развито телосложение, но от личен опит знаеше, че тази подробност не помага кой знае колко в случаите, когато му се е налагало да участва в безмилостните битки в градския транспорт. В такива моменти, без ограничения във възрастта, наглед слабички хора придобиват почти свръхестествена сила и в копнежа си да се качат в трамвая, в автобуса или още по-зле - в маршрутното такси, са готови да нокаутират и мистър Олимпия, ако им се изпречи.
Хората наоколо придобиха мрачно и целенасочено изражение като страшните статуи от периода на социалистическия реализъм. Мълчаливо се приготвиха за поредния сблъсък. Вратите на трамвая рязко се отвориха, давайки сигнал за началото на безмилостното съревнование, прекрасно имитиращо ръкопашна схватка от касова филмова продукция.
- Ама, моля ви, госпожо, побързайте! - една дама кресна в ухото на бабе на пределна възраст. - Не виждате ли, че хората искат да се качат? Хайде, размърдайте с…
Та кой е виждал такава усмивка!? Просто някаква лека извивка, върху лице което красиво е и без да се смее. Но дори обгърнат в студена обвивка, скъпи мой, та ти просто си мъж! Ще даря душата ти с нежна усмивка, както животворният пролетен дъжд. И ето топля го онова парче лед, вместо него там вече бие сърце, от твоята личност създавам емоционален човек, роден под ласката на моите ръце. Дарявам очите ти с блясъка на топлотата, а устните ти с изгарящият плам и запълвам плътно с нежност пустотата, така че да боли те дори секунда да си сам. Сърцето ти ще го запаля страстно, така че то никога да не изгасва, да бие лудо граничещо с опасно прекланящо се пред жената вечна и красива. После ще го взема така както ти го дадох... скъпи мой та ти просто целият гориш, че аз за теб душата си продадох, но сега ти трябва леда в мен да разтопиш...