Регистрация

Едно опечалено сърце

Беше ден като останалите. Поредната разходка из гората... тя вървеше бавно и умислено. Размишляваше над толкова познатото чувство "любов". Чудеше се кога най-сетне ще дойде любовта? Вярно... имаше много младежи - кандидати за ръката й, но Катрин не обикна никой от тях. Тя беше затворена в себе си и не позволяваше на чувсвата да обладаят душата й. Държеше роза в ръцете си. Това цвете имаше прекрасен червен цвят, който беше толкова ярък и силен, че си прилягаше идеално с черната и копринена рокля.

Както си вървеше, съвсем спокойно, изведнъж усети, че някой докосва рамото й. Тя се обърна назад и видя висок младеж с прекрасни сини очи. Той беше впил погледа си в нея, но най-сетне промълви "Чаках те! Знаех, че ще дойдеш!" Катрин беше много смутена.

- Кой си ти? - попита тя развълнувана.

- Аз съм любовта - отвърна синеокото момче. - Твоята любов! Не ме ли позна? Не позна ли гласа ми? Спомни си! Не помниш ли? Не те виня... сигурно си мислела, че съм те оставил... Бързала си да забравиш болката... Не помниш ли? Бяхме заедно от сутрин до вечер... Не се разделяхме! До като един ден аз не заминах за Италия. Ти сигурно си помислила, че съм те оставил! Но не! Никога не бих го направил! Бях при семейството си. Отидох да ги видя. Теб те нямаше. Не можах да те открия, а влакът тръгваше съвсем скоро... Мислех, че вечерта ще се върна, но уви. Мой много добър приятел се нуждаеше от помощ! С него бяхме като братя! Не можех да го оставя! Пропилях всичко, за да му помогна. Отне ми много време. Цели пет години! Пет години без теб! Дните минаваха неусетно... нямах сили да се върна, защото всичко което имах вече не ми принадлежеше. Пък и помислих, че няма да ми простиш, че съм заминал без да знаеш...

- Чарлс! - изкрещя Катрин. От очите й започнаха да се стичат сълзи. - Но как? Не мога да повярвам!

- Да, Кати! Аз съм тук, за да съм с теб отново, но този път завинаги! Разбира се... ако ми простиш...

- Не знаеш колко ми беше нрудно без теб! Чувствах се сама срещу целият свят! Значи... не си ме оставил!

Онзи ден в който изчезна беше най-тежкият в живота ми! Но ето... ти си отново при мен! Да! Прощавам ти, любов моя!

- О, Катрин! Ти за мен си и нощ и ден! И дъжд и слънце! Въздух и вода! Щастие и живот!

Запръска ситен дъждец. Катрин изпусна розата, която държеше и се хвърли в обятията на своя любим. Те приличаха на едно цяло! Радостните им сълзи, пълни със толкова искрени чувства, се сливаха с дъждовните капки. Изведнъж Чарлс побягна... Преди да я пусне й каза: "Не мога! Не мога повече!" Катрин го последва. Чу се пронизителен гръм. Дъждът се усили. Катрин не спираше да тича и да вика "Почакай! Остани! Не си отивай!" Но Чарлс се изгуби из гората. Когато разбра, че не може да го открие, отчаяната девойка се запъти към вкъщи. Беше изумена от станалото. Цяла нощ не мигна. Не спираше да мисли за Чарлс. Всичко й се струваше загубено.

На следващия ден, тя получи писмо, в което пишеше:

Скъпа, знам, че не трябваше да идвам! Не трябваше да разпалвам всички спомени, които вече бяха затихнали в теб! Но не можех да издържа без да те видя! Ти си любовта на живота ми! Не заслужаваш такъв като мен! Аз те нараних, Катрин! До като бях в Италия срещнах едно прекрасно момиче. Мислех, че тя може да те замести! Но не бях прав! Излъгах те, скъпа! Бях с друга! Никога няма да си го простя! Но не мога да те лъжа! Ти не заслужаваш такова отношение! Дано да обикнеш някой, който да те обича също толкова силно!

Сбогом! Не ме търси!

Щом Катрин прочете писмото падна на пода, стенейки съвсем безнадеждно! Тя взе писмото и тръгна боса към гората. Стигна до голям и висок мост. Под него имаше дълбока река. Тя застана по средата на моста. Погледна към реката, вдигна глава към небето и си каза:

- Всико свърши, а тъкмо започна! В този живот няма да намеря истинската любов. Изгубих я! Когато бях преодоляла всичко, той се върна! Сега отново ме остави! Този път завинаги!

Тя хвърли писмото в реката. Прободе пръста си и с потеклата алена кръв написа "Мразя те, съкровище!" Тези думи бяха толкова двусвислени!

Вятърът отнесе листа. Катрин пак погледна към реката.

- Дано сега си щастлив... - каза тя, без да спира де плаче. Извърна поглед към слънцето. Очите й блестяха от светлината. После отново погледна към реката. Тя се приближи към ръба на моста и промълви

- Сбогом, любов моя! Не ще те забравя на този свят! Слагам край на мъките си!

Катрин се повдигна на пръсти. Вятърът повя косите й. След това, нараненото момиче полетя надолу към реката. Водата смени цвета си. Стана червена, но това не бе боя, а кръвта на едно невинно, отчаяно от живота момиче.

Не беше по силите й да се справи с трудностите на живота.