Регистрация

Лудницата

Спирачките на трамвая изсвириха и той се закова на претъпканата с хора спирка.

Свилен имаше доста развито телосложение, но от личен опит знаеше, че тази подробност не помага кой знае колко в случаите, когато му се е налагало да участва в безмилостните битки в градския транспорт. В такива моменти, без ограничения във възрастта, наглед слабички хора придобиват почти свръхестествена сила и в копнежа си да се качат в трамвая, в автобуса или още по-зле - в маршрутното такси, са готови да нокаутират и мистър Олимпия, ако им се изпречи.

Хората наоколо придобиха мрачно и целенасочено изражение като страшните статуи от периода на социалистическия реализъм. Мълчаливо се приготвиха за поредния сблъсък. Вратите на трамвая рязко се отвориха, давайки сигнал за началото на безмилостното съревнование, прекрасно имитиращо ръкопашна схватка от касова филмова продукция.

- Ама, моля ви, госпожо, побързайте! - една дама кресна в ухото на бабе на пределна възраст. - Не виждате ли, че хората искат да се качат? Хайде, размърдайте се!

- Айде, темпо, к'во се обяснявате толкова - намеси се и едър мъжага с прошарена коса и лице, белязано от отдавнашни улични приключения.

В следващата минута се разиграха поне четири малки персонални конфликта между слизащи и качващи се, като думите, употребени в словесните престрелки, биха могли да накарат да се изчерви и най-заклетият циник.

Свилен Петров използва настъпилия хаос и се вмъкна в трамвая изненадващо безболезнено, нещо повече, дори намери място за сядане. Веднага продупчи билета си, бързо натъпка неголемия си сак под седалката и се настани със същото задоволство, с което състезателите се качват на почетната стълбица. Младият мъж се отпусна, като мислено се успокои, че току-що бе приключил първата и най-опасна част от пътуването - качването в транспортното средство, което щеше да го отведе до гарата.

Вратите се затвориха със съскане и трамваят се заклати бавно по ежедневния си маршрут. Вътре хората се бяха натъпкали до краен предел, пъшкаха, жадни за въздух, настъпваха се и се ругаеха без задръжки. За кратко време придобиха онзи окаян вид, който имат връщащите се от шумно техно парти.

Свилен Петров отговори на подмятанията на сумтяща възрастна жена, която имаше претенция към мястото, на което беше седнал, като се загледа втренчено през прoзореца.

- Днес младите нямат капчица възпитание - като картечница зареди нападките си бабата, - не показват никакво уважение към по-старите хора. Ще ви питам аз, когато станете на нашите годинки.

Главният герой на тази история, в незавидното положение да бъде обект на злостни словесни нападки, потърпя още минута, след което се изправи рязко и с насилена усмивка покани бабата да седне на неговото място. Възрастната, отначало изненадана, бързо се окопити и се стрелна върху освободената седалка, както лъв се нахвърля на плячката си, без да каже нито дума. Тази случка съвсем не остана незабелязана от пътниците наоколо. Веднага възмутена двойка мъж и жена се намеси и хвърли масло във всеобщия хаос:

- Ама и вие не сте от най-възпитаните! Да бяхте благодарили поне! Човекът ви отстъпи мястото си, без да е длъжен.

- Моля ви, млъкнете! - удобно седнала, възрастната госпожа стрелна със зловещ поглед дуета. - Това не е ваша работа. Защо се намесвате без причина?

Свилен Петров се почувства едновременно като хубавата Елена и ябълката на поредния трамваен раздор - роли, които хич не му харесваха. Това го мотивира да се пробва да успокои двете враждуващи страни в зараждащия се спор:

- Моля ви, спрете! Стига сте се карали заради мен! Аз... така, прав, си се чувствам добре.

- Че, кой се кара заради вас бе, господине? - успокои го жената, която държеше силно ръката на мъжа си. - Въпросът е принципен. Тези старчоци само изискват уважение, а това, лично мен, безкрайно ме дразни.

- Всеки ден пътуваме в градския транспорт - мъжът поясни, подкрепяйки своята половинка - и почти винаги се натъкваме на такива субекти, готови да те изкарат от нерви.

- Аз пък си мислех, че се опитвате мен да защитите - леко разочарован, Свилен Петров се отдръпна, като остави спорещите сами да отстояват позициите си.

Загледа се отново в кипящия живот отвън, но за жалост атмосферата не изглеждаше да е кой знае колко по-различна. Клаксони на скъпи коли пълнеха въздуха с нервно напрежение; блестящо облечени хора се разминаваха с дрипльовци, ровещи в кофите за боклук; деца, чиято възраст по-скоро предполага да си играят с кукли или на войници, се натискаха на фона на перверзни реклами на бельо, водка или на нещо друго. Младият мъж затвори очите си. Искаше да си почине от тази нереална картина.

- Дайте някоя стотинка на нуждаещия се - някъде от задната част на трамвая се чу приближаващ, дрезгав пиянски глас на одърпан просяк в началото на четиридесетте, на който една хубава баня не би му се отразила зле, - от здраве и живот да не можете да се отървете, дами и господа. Дайте някоя стотинка на нуждаещия се, от здраве и живот да не можете да се отървете, дами и господа!

Странният човечец фъфлеше като развалена грамофонна плоча, придвижваше се леко, разбутваше пътниците, предизвиквайки поредното масово недоволство, и като стигна до Свилен, се спря.

- Господине, вие ми изглеждате различен - странникът доближи на разстояние, опасно близко заради миризмата, която излъчваше, - моля, дайте някоя стотинка на нуждаещия се, от здраве и живот да не можете да се отървете.

- Как се казваш? - Свилен се опита да види личността под дрипите.

- Името ми е Емо Босилков. А защо се интересувате, господине?

- Изглеждаш ми кадърен човек и се питам как си изпаднал дотук.

Мръсният човечец се огледа наляво, надясно, за да се увери, че хората наоколо са чули тази оценка и извиси глас, заглушавайки ритмичната песен, идваща от железните колела на трамвая:

- На вас ще кажа, господине, защото вие сте първият човек, който пита за името ми.

Пътниците, свидетели на този диалог, наостриха уши в очакване да чуят още една лична драма, която вътрешно да ги успокои, че има други - по-зле от тях. Нищо такова обаче не се случи, защото Емо Босилков беше достатъчно лаконичен, за да задоволи глада на тълпата за жълти истории.

- Аз бях доста добър поет. Издадох пет стихосбирки преди да... - просякът млъкна, въздъхна дълбоко и продължи да говори със страстта на непризнатия творец, жаден за признание. - Чуйте, това е от последната, нарича се "Утрото на слепите":

Игра на думи и на чувства

се разбива в мига на осъзнаване.

Следи от прашни стъпки

напомнят за поредно изживяване.

Събудени емоции пътуват

във посока, обратна на движението.

Изстрел.

И евтини балони се надуват

И пътищата

от настилка са лишени.

- Какво ще кажете, а?

- Добре е, но какво се случи? - Свилен Петров спря да обръща внимание на почти смъртоносното ухание, идващо от поета. - Как стана така, че сега си тук, в трамвая, и повтаряш някакви кухи пожелания, а освен това и търпиш цялото това унижение като просяк?

- Не знам бе, господине! Не знам! - Емо Босилков изглеждаше искрено озадачен от развитието на собствената си съдба. - Един ден просто превъртях.

Това, последното, бе изречено с такава сила и патос, че остана да виси във въздуха като сирена за бомбена заплаха.

- А, ето я и моята спирка - тихо уведоми останалите Емо и слезе мълчешком, с наведена глава, веднага след поредното отваряне на автоматичните врати.

Свилен Петров проследи с поглед поета Босилков, преглътна с усилие мисълта за преживяното до този момент, след което погледна часовника си с надеждата времето да е спряло и влакът да го чака. С голяма изненада установи, че само от половин час се клатушка в този обезвъздушен трамвай, с тези намусени, неуравновесени и нападателни хора. Оставаха още две спирки до неговата и господин Петров с облекчение си представи мига, когато най-сетне щеше да излезе навън и да подиша чист въздух на воля - и в прекия, и в преносния смисъл.

- Вашето билетче, моля! - едър мъжага с протегната страховита десница стоеше зад поошеметения герой на този разказ и го гледаше втренчено с презумпцията за виновност.

- Добър ден - Свилен учтиво го поздрави и започна да търси билета си, - тук е някъде, само минутка и ще го намеря.

- Ама... хайде моля ви се, няма само вас да чакам! - заплашително изръмжа мускулестият контрольор.

- А, ето го! - вече зачервен от притеснение, младият мъж откри ценната хартийка в последния възможен джоб. - Заповядайте!

Едрият служител грабна билета от ръката на Свилен и започна да го оглежда от всички страни по начина, по който един изпечен криминален детектив изследва важна улика.

- Какво, проблем ли има?- леко напрегнат, господин Петров отново усети недостига на въздух.

- Има, я! Проблем, и то голям!

- Какво е нередното? Продупчих билета веднага след като се качих на трамвая.

- Продупчил си го, приятел, ама на неправилното място - контрольорът - детектив ликуваше.

- Как така? - Свилен усети прилив на адреналин в главата.

- Ето така. Дупките са тук, а трябва да са там - човекът на закона посочи недокоснатото място на билета, където пишеше "Перфорирай тук".

- Добре де, объркал съм, но не е ли по-важно това, че все пак имам билет, а не съм гратисчия?

- Не знам, господине. Не ги пиша аз законите. Десет лева ми дължите.

Свилен Петров дълбоко съжали, че не послуша баща си в пети клас да се запише да тренира бокс, а се посвети да учи по-сериозно литературата, от която мускулите не растат кой знае колко. Огледа се да види дали ще намери подкрепа у останалите пътуващи, но уви. Всички гледаха право пред себе си и се преструваха, че не чуват и не виждат това, което се случваше с него.

- А, ако откажа да ви дам? - младият мъж направи последен, отчаян опит да се измъкне.

- Тогава ще викна полиция или по-зле, ще кликна на моите колеги и ще... Нали ме разбираш, приятел, по-добре да не се стига дотам.

Младият господин Петров бръкна в задния си джоб, с треперещи ръце извади банкнота от десет лева и я подаде на едрия трамваен бирник. Това се случи точно навреме, секунди преди вратите да се отворят на спирка "Гарата".

Свилен Петров измъкна сака си изпод седалката, изхвърча навън и дълбоко пое въздух, понеже наистина се задушаваше, а после се наведе, предизвикан от остра, режеща болка в стомаха. Чу някъде зад себе си зловещото съскане на затварящите се трамвайни врати и после отдалечаващото търкане на железните колела в железните релси. Младият мъж се изправи бавно. Все още имаше време - оставаха точно десет минути до тръгването на влака. С една ръка, държащ корема си, а с другата - влачещ сака си, Свилен запристъпва към гарата.

Странно притеснение обаче се появи отникъде и го предизвика да се закове на място. Свилен Петров впрегна всичката си сила, но не можеше да направи и крачка дори. Един след друг пред очите му започнаха да изплуват като в кошмарен сън образите на каращите се пътници в трамвая. Ясно чу дрезгавия глас на бабата, имаща една-едничка цел - неговата седалка. Носът му долови опасния мирис на пропадналия, превъртял, просещ поет Емо Босилков, а мускулите му се сковаха от страх при мисълта за мъжагата контрольор, който като нищо би го натупал.

Свилен Петров се насили да си спомни какво прави на гарата. Беше тръгнал за провинцията, да посети популярна психиатрична клиника, за да напише материал за живота на обитателите там. За целта трябваше да хване влака за Русе, да слезе на гара... И точно тогава му светна. Младият мъж проумя, че нямаше нужда да бие път до провинциалната психиатрична клиника, при положение че опитностите, с които се сблъска до този момент, щяха да му послужат като тема за по-добър материал. Намисли и как щеше да го нарече- "Лудницата, в която живеем ".

Свилен Петров отиде до най-близкия павилион, купи си билет и зачака на спирката в обратна посока. Видя приближаващия се трамвай и се приготви да се качи бързо.