Регистрация

Моята изповед - част 1

Ходех на детска градина в началото на моя стар живот. Още от дете в мен започнаха да се оформят някакви възгледи и разбирания за живота, които щяха да се окажат решаващи за моята съдба. Бях едно от най-непримиримите деца и често се биех с другите. Разбира се, че винаги ме спукваха от бой и ме малтретираха по най-жестокия и безкрупулен начин, за който тогава се сещах. А пък другарките (даже и няколко години след падането на комунизма обръщението другарю или другарко още ще се използваше) не оставаха по-назад. Имало е и случаи, в които са ми разранявали задника със тръни. Може и да ви се струва невероятно, но това е истина. Късах се от рев, но това не помагаше. Тогава се научих да мразя до болка. Бях малтретиран от разни индивиди от ромски произход или така наречените цигани. Чувствах се като улично куче. Тогава може би и в мен се появиха първите симптоми на расизъм. Незнам как бих се определил в тогавашните ми години, но в сравнение един пълен аутсайдер беше като супер фаворит пред мен.

Тръгнах на училище и там си намерих истински приятели, но проблемите ми така и не престанаха. Първо ще разкажа за приятелите си! Срещнах хора, които така силно ги усещах като част от мен, че прекарвахме почти цялото си свободно време заедно. Бяха 2 момчета и 1 момиче. Така както и аз, те също гледаха на малцинствата с презрение. Бяхме се зарибили с Моята борба на Адолф Хитлер и я прочетохме още на 7-годишна възраст. Драскахме си с маркери по телата пречупени кръстове и послания от сорта на The Gypsies on Soap или Turkish Out! Естествено, че бяхме Non Stop подигравани от учениците и наказвани от учителите. Имахме си и проблеми с джипситата и това разпалваше още повече етническата омраза в нас. Освен това си имах и малко по-лични проблеми, т.е. такива, които касаеха мен, а не приятелите ми. Става въпрос за тотално игнориране от страна на останалите. Май игнориране не е точната дума, но сега не мога да се сетя за по-подходяща. Искам да кажа, че никой не ме взимаше на сериозно, всички страняха от мен, подиграваха ми се за щяло и нещяло и ме караха да се чувствам като боклук. Годините минаваха, но живота ми почти не се промени. Казвам почти, защото редом с неприятните спомени, имах и доста приятни. За разлика от много мои връстници, а и изобщо от доста хора, загубих така наречената девственост на доста ранна възраст. Сега не мога да се сетя за възрастта си, но си спомням, че това се случи, когато съм бил в 5-ти клас. Не, че съм разбирал, какво точно става с мен, но знаех, че това което правя ми доставя върховно удоволствие и не исках никога да свършва. Момичето не беше нищо специално, а просто поредната курва. Тя ме научи на толкова много неща в секса, че цял живот ù бях благодарен, защото ако не беше тя, може би дълго време щях да си остана неопитен и пълен задръстеняк. Но все пак го направих! И то малко хора могат да се похвалят с чукане още в 5-ти клас. Да, мрете в лайна копелета, още в 5-ти клас!!! Ха-ха-ха!!! От тогава нататък, живота ми потръгна по-леко. Проблемите намаляха, но не изчезнаха. Но стига за тях ..................................... !

Не знам какво се случваше с мен! Изпитвах някакво огромно удоволствие да гледам как някой страда. С моите хора сме убивали животинки и сме ги принасяли като жертвопринушение на някакви си наши измислени божества, а може би и на Сатаната или на някой друг, NZ! Убивали сме котки, кучета, плъхове, птици и т.н. Мечтата ми беше да убия човек и това ми се бе превърнало във фикс-идея. Гледах филми с убийства, кръв и насилие и това ме караше да се чувствам страхотно. Какво по дяволите ставаше с мен?!

За първи път чух за вампири някъде в 6-7 клас и естесвено, че ставаше въпрос за граф Влад ΙΙΙ Дракула от рода Тепеш, но не помня как точно стана това. От тогава много се запалих на тази тема и не изпусках филм за вампири или някакъв материал във вестник или по ТВ-то. Изгледал съм може би всички филми с вампири по VCS и DVD в градчето, където живях и тогава си мислех, че знам много неща за тях, но няколко години по-късно се уверих, че знанията ми за тях са били толкова нищожни, колкото са и нищожни опитите на говеждите фенове на ФК Лефски да засенчат отговора на въпроса Кой сега е номер 1? Естествено, че номер 1 е ЦСКА! Изобщо за какво говоря? А, да, за вампирските си знания. Ами, да! Мислех си, че знам много, но все още незнаех нищо за тях! В 10-ти клас чух за първи път за Лестат, за Таламаска и интереса ми пламна още повече ..........

Дори и не предполагах, че съдбата ми бе отредила нещо изключително и живота ми щеше да се преобърне с главата надолу. Няколко дни преди съдбовната нощ бях наранен жестоко от момичето, в което бях лудо влюбен, но на кой ли пък му пука от тва?! Най-най-добри приятели тогава (поне аз така ги чувствах) бяха Мира, Александър и Джесика. И въпреки, че много си ги уважавах и обичках, аз се чувствах някак самотен и неразбран от света. Докато не настъпи Съдбовната нощ! ........................................................ !!!

Беше доста късно през нощта, когато се прибирах сам след един купон. Прекарах си повече от страхотно, но сега не става въпрос за това. Минавах близо до една пейка, когато някакъв шум привлече вниманието ми. Загледах се към слабоосветеното място и забелязах, че на пейката има някой... или нещо, което бе вторачило поглед в мен и ме гледаше доста странно. За миг почувствах някаква сила, която ме теглеше нататък, но бързо се овладях, отвърнах поглед и продължих пътя си. Не бях направил и крачка, когато чух зад себе си глас: Искаш го, нали? Аз се обърнах изненадано и озадачено назад и погледнах онзи. Копнееш за това от дълго време насам и дори си си вманиачил, че си такъв, нали? продължи той, без да ми даде право на отговор. Ставало е въпрос за теб на няколко пъти на Върховния съвет. Аз лично те наблюдавам от няколко месеца на сам и очакванията ми се оправдаха. Готов ли си да бъдеш един от нас? Аз го гледах доста учудено, но с изумение установих, че не изпитвах и частица страх. Просто едно безумно спокойствие бе обзело цялото ми тяло. За какво говориш? изумих се аз. Той се изправи, приближи се до мен и ме погледна в очите. Светлината бе излючително слаба, но ясно различавах очите му. Да, те бяха пурпурно червени. Имам позволението от Върховния съвет да те привлека в нашите редици, но само с твое съгласие. каза той, после внимателно се огледа и продължи. - Само дано не съм си губил времето напразно! Вече знаех, че този пред мен НАИСТИНА беше вампир. Този миг го чаках дълго време, но не смятах, че някога щеше да ми се случи. Да, искам да ме направиш вампир! отвърнах аз. Той ме погледна хладнокръвно, сякаш очакваше да кажа това и рече, че един ден ще съжалявам за това мое решение, че живота като човек е най-ценния дар на света и ще загубя много ако наистина приема, но трябва да реша още сега. Това и аз го знаех пределно ясно, но такава възможност се падаше по-рядко и от веднъж в живота. За тва въздъхнах и тихо прошепнах: Давай! Той се приближи до мен и сякаш усети как сърцето ми щеше да изхвръкне от вълнение. От този момент нататък ти се разделяш с най-ценното, което притежаваш! То ще бъде там, но ти никога вече няма да го усетиш как бие! Запомни това чувство и този момент завинаги, защото рано или късно ще поискаш пак да бъдеш човек! Той впи зъби във врата ми, а аз усетих как някаква безумна наслада обхваща цялото ми тяло. Грабна ме някакво силно опиянение и ме тръшна на земята в екстаз. Онзи ме погледна и каза нещо, което не успях да чуя. После сряза вената на ръката си, допря я до устните ми и усетих как малки капчици кръв се стичат от ръката му. Пий или ще умреш! каза ми той. В този миг усетих безумен страх, но отпих няколко капки кръв. В същия момент някаква чудовищна жажда ме обхвана, аз грабнах ръката му и стръвно засмуках пурпурната кръв, която се стичаше от вената му. Той ме гледаше хладно и след секунди дръпна ръката си и извика: Стига! Трябва да се контролираш. Изведнъж започнах да се гърча в нечовешка болка на земята и да усещам как от вътре сякаш се разкъсвах. Не се безпокой! каза той. Сега тялото ти се приспособява. Няколко секунди по-късно болката се изпари, надигнах се бавно, но вампирът го нямаше. Огледах се плахо и си отидох у дома .......................

На следващия ден с изненада установих, че не съм вампир, тъй като слънчевата светлина не ми вреди. Бях на кафе с една super мацка, но дори не можех да се позная. По принцип си общувам много свободно с момичетата, но сега беше някак различно. Сякаш знаех какво я валнува, улучвах темите, за които ù се говореше, абе изобщо бях нещо като Мел Гибсън в Какво искат жените. Преди никoга не ми се бе случвало, но след срещата тя ми предложи да отидем у нас или у тях с ясен намек за чукане. Отказах любезно с предлог, че имам неотложна работа и побързах да се прибера. Бях като гипсиран. Какво по дяволите ставаше с мен!!! Не можех да с позная. Отказвах предложение за sex, мамка му!

Вечерта с бандата се събрахме, обсъдихме емоциите от снощния купон и трябваше да измислим какво ще правим. Когато слънчевата светлина съвсем се скри, аз усетих силна жажда да гори устата ми. Знаех естествено, че не ми се пие вода и това ме притесни изключително. Чувах пулса и туптежа на сърцата на другите и усещах как изгарям от желание да се нахвърля върху някого и да му изсмуча част от кръвта. Овладявах се изключително трудно. Рано или късно трябваше да им го призная. Поне на тях! За това реших да го направя още тази нощ. Проблема беше, че не знаех как да го сторя. Събрах смелост, но реших като за първо време да кажа истината само на един човек. Човекът, заради когото се лутах между любовта и омразата, между истината и лъжата, между радостите и сълзите... Поне се надявах този човек да ме разбере и да не ме предаде... за пореден път. Извиках Джесика настрани и ù разказах какво се бе случило с мен предишната нощ. Отначало тя естествено не ми повярва, но успях да я убедя. Беше просто потресена.

Тя ми обеща, че няма да каже на никого, а и така ми се струваше по-добре. Но жаждата продължаваше да ме мъчи. Не издържах и реших да сторя нещо. Някъде след полунощ стоях в мрачните сенки на един парк с ясното съзнание, че ще отнема живот. Незнах как точно ще го направя, но вярвах, че инстинктът ми няма да ме подведе. И не сбърках... Всичко стана много бързо и хладнокръвно. Усещах как свежа кръв се влива във вените ми и усещах безумна наслада. И най-важното жаждата ме напусна...

След тази случка побързах да се прибера. Първото нещо, което ми направи силно впечатление беше, че ключът ми не влизаше в ключалката на вратата. Учудих се и позвъних на вратата. Поразих се, когато отвътре ми отвори някакво непознато момиче, което не бях виждал никога през живота си. Какво има? учуди се тя. Аз не казах нищо, просто се обърнах и излязох от входа

Дълго време стоях замислен на пейката зад блока. Какво по дяволите се случваше? В този миг го зърнах отново. Объркан си, нали? рече ми той. - Идвам да те видя! За какво говориш? изумих се аз. Ето как стоят нещата! въздъхна моят създател и продължи. Името ми е Магнус, французин съм по народност, но владея повечето езици от Източна Европа. Както аз снощи те направих един от нас, така и с мен се случи същото през далечния XV-ти век. Моят създател бе Първия. Така наричаме Върховния вампир. Никой не знае истинското му име, а и дори той не си го помни. Може би е роден към 3000 години пр. Хр. Той ми каза същото, което аз ти казах снощи. Реагирах също като теб... От къде знаеш за мен? прекъснах го аз. Магнус ме погледна със смразяващ поглед и отвърна: Наблюдавам те от няколко месеца насам и с всеки изминал ден подозренията ми се оправдаваха. Сигурно се питаш за какво говоря?! Ще ти кажа... Според мен ти си Избрания. Този, който ще сложи край на вековната война между вампири и върколаци. Виждам, че си учуден. Но дълбоко в себе си разбираш за какво говоря. След известно време ще ти обесня по-подробно всичко. Какво се е случило с дома ми? попитах аз. В мига, в който ти взе своята първа жертва, живота ти коренно се преобърна. Твоето място в обществото веднага бе заето от друг човек. Ти завинаги си заличен от съзнанието на хората, освен... освен ако преди това не си споменал на някого за това, което ти се случи. Аз изстръпнах. В този момент се почувствах най-самотния и отхвърлен човек на света. Мамка му, та аз дори вече не бях човек. Когато дойде момента, ще те намеря! каза ми Магнус и изчезна в нощта...

Аз също реших да изчезна от света. Реших да ограбя няколко богаташи и да се установя някъде. Това не беше проблем за мен. Установих, че притежавам много нови качества и повечето ми сетива бяха силно изострени... Времето течеше безмилостно бавно... Много пъти се разхождах сам през нощта и често срещах хора, които познавах, но те сякаш никога преди не ме бяха виждали. Годините летяха... Като че ли има някакво значение. Аз дори не се променях. На външен вид не остарях и с ден. А може би трябваше да съм на около 25-26г. NZ! Чаках единствено Магнус да се завърне и да ме отведе в Ордена или каквото там се наричаше.

Една нощ се натъкнах на нещо изненадващо. Ровичках се из интернет и се натъкнах на накяква информация за Магнус:

Роден е през 15 век. Доживял до 70 години, занимавайки се с магии и алхимия. Убива стар вампир и самия Магнус става такъв нарочно изпивайки кръвта му. Живял като отшелник, срещайки се само с вампира Алессандра от Парижкото събрание. Решил, че пътя му е приключен, дълго време си подбирал приемник, докато не намерил и не отвлякъл Лестат. Умира, правейки голям огън и хвърляйки се в него непосредствено след създаването на Лестат. Малко преди да се самоизгори той показва на Лестат богатствата си и го зарича след като стане на пепел, новият вампир да разхвърли прахта му, защото има предание, че ако прахта на един вампир бъде оставена на едно място, тогава има възможност той да се възроди още пъти - а Магнус не се стремял към това.

Малко се учуих. От инфорамцията става ясно, че Магнус е бил мъртъв от векове, но пък тогава кой беше този, който ме направи вампир, по дяволите?! Реших преди този, който се представяше за Магнус да се завърне да открия Алессандра или Лестат, за които става въпрос от материала. Потърсих инфо за двамата. След доста време се натъкнах на материал за Алессандра:

Била е създадена от децата на тъмнината. Най-стария член на Римското събрание на Сантино. Негова спътница от момента на избирането му за глава на събранието. През 1500 година напуска Рим и пристига в Париж заедно с Арман. До 1780 година е член на Парижкото събрание и е постоянна спътница на Арман. В средата на 18 век започва да общува с отстъпника Магнус. През 1780 година в хода на съденето на Лестат и Габриел застава на тяхна страна, след което се самоизгаря, като сама скача в огъня.

Мамка му, оказа се, че и тя е мъртва. В статията се споменаваше за Лестат. За него бях чувал от много отдавна. Още, когато бях човек. Но сега знаех за съществуването и на някакъв си Арман и на Габриел. Реших да зарежа всичко останало и да издиря Лестат. Това се оказа по-трудно, от колкото предполагах. За него отрих по-голям материал, но той почти с нищо не ми помогна, за да установя местоположението му в момента. Ето и какво открих за него:

Истинското му име е Лестат де Лионкур. Роден е през 1758г в Окверн. Седмият син на маркиз де Лионкур и неговата жена Габриел де Лионкур. До 12 годишен е живял в замъка Лионкур, след това е изпратен да учи в манастир. След като баща му ознава желанието му да стане свещенник, го връща обратно в замъка. На 16 прави неуспешен опит да започне нов живот, като се опитва да избяга от вкъщи заедно с италиански актьори, последвано от завръщане в замъка и той става ловец. На 20 години се прославя сред жителите на Окверн като ловецът - победител над вълците. Заедно със своя приятел Никола де Ланфан отново избягва от дома и заминава в Париж, където под псевдонима Лестат де Валуа започва работа в театъра на Рено. В зимата на 1779 започва да излиза на сцената на театъра и така добива признание в парижките среди. Похитен в зимата на 1779 година от вампира Магнус. От момента до своето превръщане до май 1780 година живял в Париж. Придобива театърът на Рено със средствата му, оставени от Магнус. След няколко месеца е бил взет в плен заедно с майка си Габриел от парижкото събрание под командването на Арман. Освобожвадайки се, той решава да напусне Париж заедно с Габриел, да предаде театъра на Рено, преименуван от Никола в "Театърът на вампирите", под управлението на Елени и Арман. От 1780 до 1790 година пътешества из Европа, Мала Азия и Египет. През 1890 година, узнавайки за гибелта на семейството си заради Френската революция изоставя Габриел и отива под земята (това е един своеобразен начин за всеки вампир да изживее своята смърт, известно време без кръв и след това отново се завръща, това е нужно на вампирите, за да могат да приемат промените във времето, в което живеят). Той е спасен от Мариус, който го намира и отвежда в своето скривалище, където му разказва за тайната на Тези, Които Трябва Да Се Пазят и му показва Акаша и Енкил. Пристига в Ню Орлиънс, където намира своя баща и се запознава с Луи де Пуант дю Лак, когото след известно време превръща във вампир и прави свой спътник. От 1791 до 1794 живее с баща си и Луи в Пуант дю Лак, а после - след смърта на баща си и бягайки от възстаналите роби - бягат в Ню Орлиънс. През 1862 е тежко ранен от Клодия, но оживява и пристига в Париж, където бивайки измамен от Арман, дава показания против Клодия и е изгонен от Арман от града. След две години се връща в Ню Орлиънс, където се заселва в една от своите къщи, опитвайки се да си възвърне силите до 1929, след което за втори път заспива под земята. Следващият път се появява през 1984г. Прочитайки книгата на Луи, заинтригуван от съвременния свят и желаейки да привлече към себе си вниманието на вампирите и Луи създава групата "Вампирът Лестат", която става култува, и пуска своята автобиография, в която се разказва за всички известни нему вампирски тайни. След знаменития концерт на групата в Сан-Франциско на Хелоуин, където се събират почти всички вампири, останали живи, след това е похитен от Акаша и става неин спътник. След известно време се връща заедно с Акаша при останалите живи вампири и става свидетел на смъртта ù. Половин месец след това, той завършва своята втора книга "Кралицата на прокълнатите", в която той описва цялата история на Акаша, появява се в щаб-квартирата на ордена Таламаска пред Дейвид Талбот и за първи път в историята на Таламаска води разговор със смъртни. Създава Габриел, Никола, Луи, Клодия и Дейвид.

Имаше два варианта. Единия бе да търся Лестат в Ню Орлианс; а другия бе да отида до Лондон, да намеря щаб-квартирата на ордена Таламаска и да попитам там за Лестат. Втория вариант ми се струваше по-удачен, но и по-рискован. Беше опасно да ходя в Таламаска, без да имам особено голям опит като вампир. За това още същата нощ хванах нощния полет за USA и напуснах родината си...

Пристигнах в Ню Орлианс малко преди изгрев слънце и единственото, което ми оставаше бе да се скрия някъде. Изкарах трудно деня и веднага след залез, тръгнах по улиците на града. Нямах и капка представа как да открия Лестат, а и незнаех дали изобщо е тук. Трябваше да оставя някаква следа и евентуално ако имаше тук вампири, те да ме открият...

Нахлух в една дискотека и спретнах едно голямо кърваво клане. Като че ли ми пукаше, че някакви си там умирали...! Не изпитвах и капка жал за това, което сторих. Веднага след това се скрих в градското гробище и зачаках евентуалната поява на Лестат или някой друг вампир...

Но никой не идваше. Или поне не точно този, който очаквах. За мой ужас ме откри същество, с чиято раса ние, вампирите, водехме война. Да, това, което стоше пред мен и ме гледаше с безумна омраза в очите бе върколак. В този миг като светкавица проблесна в съзнанието ми думите на Магнус Наблюдавам те от няколко месеца насам и с всеки изминал ден подозренията ми се оправдаваха. Сигурно се питаш за какво говоря?! Ще ти кажа... Според мен ти си Избрания. Този, който ще сложи край на вековната война между вампири и върколаци. Виждам, че си учуден. Но дълбоко в себе си разбираш за какво говоря. След известно време ще ти обясня по-подробно всичко. Знаех, че върколака е по-силен от мен и в директна схватка можех сериозно да пострадам. За това се доверих на инстинкта си за самосъхранение и се стопих в сенките на нощта. Прекарах още няколко нощти в Ню Орлианс и се убедих, че тук няма да открия Лестат или той да открие мен. Незнаех къде да потърся и онзи Магнус. По дяволите, трябваше да се свържа с някой вампир, който познава Магнус, за да ми каже кой всъщност е той. А и не бях сигурен дали онези материали в интернет са 100% достоверни. И сега като се сетих за добрия стар интернет, реших да потърся инфо за още някой. Намерих пак онази статия за Лестат и в очите ми се наби последното изречение: Създава Габриел, Никола, Луи, Клодия и Дейвид. Поне някой от тях би трябвало да е жив. Няколко месеца се лутах в мрежата. Прерових целия web-site на ордена Таламаска, но не открих нищо за тези 5-тимата. С доста упоритост се натъкнах на един руски сайт, в който се споменаваше за Габриел.

Родена е в Италия през 1730 година. Израснала в Неапол, става жена на маркиз де Лионкур, заминава за Франция в замъка Лионкур в Оверн. Майка на 7 деца (четири са умрели). Почти до самата си смърт живее в замъка Лионкур, последната година от живота си тежко заболява от туберкулоза. През 1780 година, намирайки се в предсмъртно състояние, пристига в Париж за да се прости с любимия си син Лестат. Става вампир доброволно, умираща от туберкулоза. Създава я Лестат, спасявайки я от смърттта. В течение на 10 години от своето превръщане е постоянна спътница на Лестат. Напускайки Париж след разпадането на Парижкото събрание, се отправя заедно с Лестат на пътешествие из Египет, Мала Азия и Европа. През 1790 година се разделя с Лестат и започва живот в пълно единочество в джунглите на Африка. През 1984 година, разбирайки за планираната акция на Лестат, тя пристига в Сан Франциско, където спасява Луи и Лестат, когато те излизат от залата след концерта. След отвличането на Лестат тя се присъединява към групата на останалите вампири.

Едно ми стана ясно. Че Лестат не е в онзи орден на вампирите, в който е Магнус. Това малко ме обърка. Ако се води война между вампири и върколаци, едно разединение би било пагубно. Трябваше да открия или Магнус или Лестат и да ги убедя да минат под едни знамена. Ако все още тя е към групата на Лестат бе невъзможно да я отркия. Материали за другите четерима не открих. Бях много объркан. Да се свържеш с вампир се оказа по-трудно от колкото предполагах в началото. За това зарязах всичко е се върнах в родината си. Щях да чакам завръщането на Магнус...

Годините летяха бавно. С всяка изминала нощ намразвах живота все повече. Бях изключително самотен! Всяка вечер се повтаряше едно и също. Събуждах се малко след залез, промъквах се през някой прозорец, нападах спящ човек и пиех от кръвта му. Не исках да привличам внимание, за това ги оставях живи. Раните им зарастваха за секунди след ухапването. След това дълго време се разхождах по улиците на градчето. Спирах доста хора, които бях познавал и правех всичко възможно, за да си ме спомнят, но уви, това бе невъзможно. Една привечер се събудих доста развълнуван и в главата ми звучаха думите на Магнус: Ти завинаги си заличен от съзнанието на хората, освен... освен ако преди това не си споменал на някого за това, което ти се случи. Чак сега си спомних, че в нощта, преди да взема своята първа жертва бях споменал на един човек, за това, което се бе случило с мен. Не се замислих и за секунда... Трябваше на всяка цена да открия Джесика и да я накарам да си ме спомни. Това бе единствената ми надежда. Знаех я къде живее, за това след няколко минути бях пред блока ù с твърдото убеждение, че ще я чакам да се появи. Този път не чаках дълго. Видях как една кола спира точно пред входа. От нея излезе младо момиче. По дяволите, та това бе тя, точно такава, каквато я помнех. Беше станала дори още по-красива. Няколко секунди не отлепих очи от нея... Но изведнъж се случи нещо, което ме разтърси из основи. Тя отвори задната седалка и хвана за ръка... някакво момиченце!!! Всичко в мен крещеше да се разкарам веднага. Но не го сторих, все още. Инстинктите ми подскаваха, че това е дъщеря ù. Момиченцето бе на около 2-3 години и поразително приличаше на майка си. Джеси заключи автомобила и тъкмо щеше да влезе във входа на блока, когато ме видя. Усетих страха в очите ù... Същия този страх, с който се бях сблъсквал толкова години наред. Същия този страх, който четях в очите на жертвите си. Онези очи, в които всяка вечер виждах отражението си. Страх, който ти подсказва, че трябва да се простиш с живота си. Но при нея бе малко по-различно. Имаше и от онзи страх, но примесен с нещо друго... с радост. Аз се приближих бавно до нея и я прегърнах. Тя се разплака в ръцете ми. Липсваше ми! казах тихо аз. Незнаеш колко много ми липсваше! Тя каза на момиченцето да се прибере и след това избърса сълзите си. Изглеждаш... започна тя, но вълнението не ù позволи да каже нищо повече. Все още на 19, нали? усмихнах се аз. Ами-и-и... да, може и така да се каже засмя се Джеси Защо изчезна така безследно? И защо когато попитам някой дали те е виждал, той не може да се сети за кого говоря?! Ще ме поканиш ли у вас или тук да ти разказвам всичко? подхвърлих шеговито аз. Тя само се усмихна и ме подкани да тръгна след нея. След няколко секунди бяхме у тях. Стояхме до късно през нощта. Запознах се с дъщеричката и мъжа ù, който странно защо исках да пребия до смърт!!! След като дъщеря ù легна да спи, аз разказах на Джесика, за всичко, което ми се бе случило от онази проклета нощ до сега. Говорихме дълго на тази тема и на раздяла ù обещах да наминавам да я виждам по-честичко. Останах с впечатление, че въпреки бруталностите от моя страна, за които тя научи, Джеси изключително много се радваше да ме види...

От тази скъпа за мен среща дори забравих да пия кръв тази нощ. Не че бях примрял чак толкова, но просто на следващата вечер се чувствах като изпраскан с мокър парцал!!! Както и да е...

Изминаха се няколко дни, през които бях извън градчето. Главната причина бе, че очистих няколко джипсита и куките бяха по петите ми. Не че можеха да ми направят нещо, но не исках да издавам за съществуването на нашата раса. И когато се завърнах в града първата ми задача бе да отида при единствения човек, който ме познаваше истински. Но съдбата пак се изпедерасти и ми го начука брутално. Кво толкова е станало ли?! Оф-ф-ф!!! Тъкмо се бях запътил към дома на Джес и... видях Магнус. Трябва веднага да дойдеш с мен каза ми той. Часът удари! Защо се забави толкова много? попитах аз. Къде се изгуби през всичките тези години? Трябваше да проуча едни неща... Може би някой път ще ти кажа. А сега да вървим! На една мрачна улица ни чакаше черна лимузина. Двамата се качихме и шофьора даде мръсна газ. Къде отиваме, Магнус? попитах аз. В щаб-квартирата на Върховния съвет отвърна моя създател. Трябва да те представя на Първия! А къде се намира това място? В Русия отвърна малко разтревожено Магнус. В град Курган. И защо е там? А ти къде искаш? Ами NZ, мислих, че може би се намира в Англия, Франция или пък Германия; не очаквах, че ще е в Русия! Има вражда между вампирите от Източна и Западна Европа. Тя датира още от времето на Втората световна война. Още от зората на нашето съществуване ние главно сме обитавали земите на Източна Европа и Балканите. През Втората световна война научихме, че нацистите са привлекли на своя страна нашите вековни врагове върколаците. Тяхната главна цел бе тотален геноцид. Слуховете за концлагери и газови камери бяха измислени от самия Адолф Хитлер. Това разбира се бяха чисти глупости. Над половин милион евреи бяха хвърление за храна на върколаците. Нацистите се страхуваха от нас, вампирите, защото знаеха, че ние сме най-висшата раса. Нещо повече от боготворените от тях арийци. И за това Хитлер привлече на своя страна онази измет върколаците. С тяхна помощ той се надяваше да ни унищожи. Но сметките му излязоха на криво. След смърта на Хитлер и провала във войната, тъй чакания Фатален сблъсък се отложи. Но много от нашия род бяха разтревожени от разделението на Европа и побързаха да се преселят на запад. От там започна и разединението. Сега, през 21-ви век, съществуват две големи общества на вампири тези от Изтока и тези от Запада. Ами Лестат попитах аз. Като чу това име Магнус изстръпна. От къде си чул това име? извика той. Ами... за миг се притесних. но успях да запазя самообладание чувал съм за него от филмите. Съществува ли наистина такъв вампир? Вече не! С моя създател говорихме на дълго и на широко на вампирска тематика. Той ми обясни най-подробно за Разделението. Спомена малко и за върколаците, за Таламаска, за Първия...

Не след дълго пристигнахме в Русия. И така аз останах да живея там. Годините минаваха бавно и мъчително, а аз изключително рядко бях извикван в щаб-квартивата на Върховния съвет, но Първия така и все още не го бях виждал. Подучувах отсам оттам, че се готви война с върколаците или така наречения от Магнус Фатанел сблъсък. С моя създател се виждахме още по-рядко и единственото, за което той говореше бе да се пазя, защото аз съм бил Избрания................................

Следва продължение...