Регистрация

My Confession - част 4

Връщах се не веднъж назад във спомените си и веднъж се сетих за времето, когато издирвах Лестат. Сетих се за ордена Таламаска и реших да отида там. За няколко часа бях в Лондон и не се оказа чак толкова трудно да открия тяхната щаб-квартира. Беше късно през нощта, когато се прокраднах през охранителната система, проникнах вътре и побързах да намеря някого и да поговоря с него! Но този "някого" пръв отки мен. Намирах се в една зала, която служеше за библеотека, когато усетих приближаващата се сянка и рязко се обърнах назад. Зад мен стоеше възрастен човек с прошарена коса, големи очила с дебели рамки, леко пълен, облечен в нощница. Около него вонеше на страх! "Моето име е Nick Dracula" – започнах аз. "Изминал съм за няколко часа пътя от Югоизточна Европа до тук, за да поговоря с някого от членовете на вашия орден. Заразен съм от вируса на вампиризма от близо половин век. От около четвърт век аз съм вампир. Дойдох тук, за да открия начин да стана отново човек!" Изведнъж усетих, че безумния страх, сковал човека е изчезнал. Той се приближи до мен и рече: "Разкажи ми своята история!". Тези думи ми вледениха кръвта. Той ме покани да седнем и аз започнах своя разказ. Разказвах цялата вечер, целия ден и завърши чак на другата нощ. Бях представен и на останалите членове на Таламаска. И така аз останах да живея там. Те ме укриха и не ме издадоха на Британските власти. Те знаеха, че аз съм един от малцината останали вампири по света и нямаше как да ме предадат. Моята хипотеза за анти-вампиризъм, обръщане на кървавия ефект или с други думи превръщането отново на вампир в човек се оказа нещо ново за тях. До сега те не бяха поглеждали нещата от този ъгъл и това се оказа голямо предизвикателство за тях. Бях подложен на стотици изследвания. Десетки пъти трябваше да обеснявам как се превръща човек във вампир, за да могат да измислят противодействие. Бяха ми инжектирвали какви ли не лекарства, серуми и човешка ДНК. Преливаха ми кръв и дори веднъж ми източиха цялата кръв и ми преляха нова, но ефект нямаше. Дори положението се влошаваше. Те варваха, че има начин, но просто им трябваше време да го открият. А аз притежавах цялото време на света.

През една дъждовна лондонска нощ Съдбата ми поднесе новата си порция изненади. Аз стоях до един прозорец в щаб-квартирата, замислено наблюдавах дъжда и си мислех, кога отново ще ме скове жаждата, за да изляза на кървав лов. Далеч от другата страна на улицата спря черен джип. Фаровете му угаснаха и вратите бавно се отвориха. От него излезе мъж в черен шлифер. В ръка държеше средно-голямо куфарче. Той тръгна насам и изведнъж го изгубих от поглед. Отново зазяпах силния дъжд и мислите отново ме обладаха, когато усетих вятър зад гърба си. Обърнах се светкавично и за части от секундата видях въпросния мъж да замахва с дълъг самурайски меч към главата ми. Със скорост, граничаща с тази на светлината аз отскочих в страни и избегнах удара. След това се нахвърлих стръвно към него, за да го убия. Странникът се оказа доста по-силен, от колкото предполагах. И най-странното бе, че не го чувствах като вампир, а като човек. Кървавата схватка продължи дълго. В един златен миг, аз отскубнах самурайския меч от него, замахнах и му го забих в гърдите. Онзи рухна съкрушен на пода. Започна да кашля кървави храчки и с крайни усилия прошепна: "Прости ми. . . , татко! Но. . . заплашиха да убият. . . сестра ми. . . ако . . . не те. . . ликвидирам!" Останах като гръмнат и не можех да кажа нищо. Пред прага на смъртта с последен отчаян вопъл две думи се отделиха от устата му: "Те . . . идват!"

Изминаха два дни от тази случка. Не казах за това на никой в Таламаска. Това вече не засягаше хората, а нас вампирите. Аз убих собствения си син! Дори и името му не знаех. Със Силвия си мислехме да дадем име на детето си, чак когато се роди. Та тя дори не ми каза, че децата ще са две. Явно е искала да ме изненада. Мракът ставаше все по-черен и по-черен. Усещах как почти сковава сърцето ми. И все пак не можеше да ме победи. Незнам защо, но се отличавах от останалите вампири. По някакъв начин аз бях успял да запазя частица човещина в себе си. И през последно време тази малка частица се бореше срещу всепоглъщащия мрак и понякога вземаше превес. Но за кратко!

И сега, след смъртта на сина ми, чашата вече преля. Дойде време за тотално отмъщение – МАСОВА СМЪРТ. Вече бях достатъчно силен да се изправя срещу всеки . . . , по всяко време . . . , на всяко едно място. Вече знаех къде да търся. В коженото яке на сина ми открих лични документи. До сега не смеех да ги погледна, но вече го направих. Име: Андрей. Фамилия: Дракула. Някой се беше постарал да изтрие бащиното му име. Моето име!!! Град: Стокхолм. Това ми бе достатъчно. Явно протежетата на Магнус се бяха преместили в Швеция. Извън Русия и същевремено далеч от Англия. Вече беше решено. На следващата нощ заминавах за Стокхолм. И не ми пукаше, че щеше да има смърт. Много смърт. Предтоеше една от най-кървавите страници в човешката история. Щяха да умрът милиони. Смятах след като открия дъщеря си, да унищожа цял Стокхолм. Със всеки един шибан човек в него. Всеки мъж, всяка жена и всяко дете в този град, щеше да се прости с живота си. И всеки вампир! Вече не ми пукаше. Нищо не бе в състояние да ме спре. И май чак сега осъзнах напълно думите на Магнус, че аз съм бил Избрания. Този, който ще сложи края на всичко. Да, аз щях да сложа точка. Аз!!!

Към края на следващия ден, точно по залез слънце, когато се събуждах, двама служители на Таламаска дойдоха в стаята ми и развълнувано ми съобщиха, че май са открили начин да обърнат процеса на вампиризъм в мен. Подадоха ми едно малко шишенце с някаква отвара в него. Казаха ми, че главните съставки са прясно мляко и кръв от кръвна група АБ. Чак сега си спомних, че някъде в началото, когато станах вампир, Магнус ми беше казал , че вампирите не пият от кръвна група АБ. Забрани ми да го правя, защото било пагубно за вампирите. Копелето е знаело начина, но си е мълчало. Знаел е, че процеса е обратим. Мамка му! И млякото, ами да! Изворът на живота. От Таламаска ми казаха, че вътре имало още редки съствавки и билки, които са съхранявали от много години в Ордена и би отнело много време за да приготвят втора такава отвара.

Щях да се възползвам. Но не сега. И все пак усещах как мракът отпуска своята желязна прегръдка. Имах надеждата, че ще бъда отново човек, знаех, че дъщеря ми е жива. И изведнъж живота ми се усмисли. Имах за какво да се боря и това ме караше да се чувствам щастлив. Странно, бях забравил това чувство и сега ми харесваше повече от всякога. Взех шишенцето, казах на хората от Ордена, че ще замина за известно време в родината си и ако наистина тази шашма подейства, щях да се завърна като човек. Веднага се отправих за летището и хванах нощния полет Лондон-Стокхолм. Една неочаквана среща ме изненада много приятно. Качвайки се в самолета, аз усетих вампирско присъствие. Това ме озадачи. Огледах се и видях две лица, които мислех, че вече никога няма да видя. OMG, в самолета бяха Лестат и Силвър Батори. Единствените оцелели от Западния съюз след войната срещу варколаците.

Лестат ми каза, че двамата идват с мен. Те знаеха на къде съм тръгнал, знаеха какво ще правя и какви ще бъдат последиците. И те, както мен, отдавна не се интересуваха от ценността на човешкия живот. Сега вече предстоеше смърт. Много смърт! И нищо друго, освен СМЪРТ!

Два часа след полунощ кацнахме на летището в швецката столица. Насочихме се към адреса от паспорта на Андрей. Едно такси за 20 минути ни закара до там. Платихме на таксиметровия шофьор със смърт. След като излязохме от таксито, видяхме, че стоим пред един жилищен блок. Знаехме, че трябва да открием дъщеря ми. Знаех, че тя е тук. Чувствах го. Чувствах собствената си кръв. За отрицателно време избихме всичките хора в сградата. Имаше и два вампира, и тях убихме. И остана едно момиче. Тя не бе човек, но не бе и вампир. Беше нещо по средата. Беше дете на Nick Dracula и на Силвия Иванова (така и не успяхме да се оженим). По дяволите, пред мен стоеше собствената ми дъщеря и вече нищо не можеше да ми я отнеме. Просто нямаше как да го позволя. Момичето бе до болка изплашено. Ужасът бе сковал сърцето u. Тя стоеше свита в ъгъла и трепереше до смърт от страх. Аз се приближих бавно до нея и я гледах със блясък в очите. Тя бе най-красивото същество на света. Лестат и Силвър стояха безучастно от страни. "Моля те, не ме убивай! – разплака се тя. – Ще направя каквото кажеш!" Аз се наведох към нея и докоснах с ръка лицето u. Тя изтръпна. "Татко! – прошепна тя. – Това ти ли си?" "Да – отвърнах аз. – Дойдох да те спася от целия този ужас". "Казваш се Nick, нали? – попита ме тя. "Магнус говореше много глупости за теб, но аз знаех, че той лъже!" "Да, казвам се Nick. А пък Магнус ще си плати и то по най-безкруполния начин, който някога си е представял. А как в твоето име?" "От източния блок не ни дадоха имена. Искаха да ни оставят безименни, но аз и брат ми сами си измислихме имена. Той е Андрей, а аз Наташа." Двамата се прегърнахме силно. Но времето ни притискаше. Скоро тук щеше да гъмжи от вампири и трябваше да се омитаме. Заръчах на Силвър да отведе на безопасно място Наташа. В Париж, където никой нямаше да се сети да я потърси!

Аз и Лестат отскокнахме до Брюксел. Посетихме седалището на НАТО, избихме всички и след като разбрахме къде се държат оръжията за масово унищожение, си взехме няколко добри играчки. След три нощи бяхме отново в Стокхолм. Тази вечер бе най-кошмарната нощ в новата история на света. Цял един град беше затрит от лицето на земята. Няколко милиона души и няколко десетки вампира за една нощ престанаха да съществуват. Стокхолм вече го нямаше. Швеция бе в траур. Аз, Nick Dracula, и моя другар Лестат бяхме автори на нещо сатанинско. Чувствахме се като най-гадните и мръсни копелета, които историята някога е познавала. Разрушителната сила обхвана не само столицата, но и близките райони. Дори и въздуха тук не ставаше за дишане. Може би това се равняваше на ада.

На другата нощ бях в Париж. Аз, Наташа, Лестат и Силвър гледахме новините. Там, където някога имаше град, сега бе пустиня. Едно огромно гробище. Не ми пукаше. Знаех, че всичко свърши. Щах да дам отварата на Наташа, за да убие вампирското у себе си. След това щяхме да отидем до Лондон и да изчакаме търпеливо от Таламаска да изготвят ново лекарство. Двамата с дъщеря ми щяхме да бъдем истински хора. Щяхме да отидем да живеем в Русия. Щяхме да открием родителите на Силвия и да ги запознаем с внучка им. Предстоеше нещо красиво. Дадох на Наташа отварата. Тя я изпи и каза, че от вътре нещо я изгаряло. Скова я треска. В края на ноща, след лутане между живота и смъртта, дъщеря ми се изправи от леглото, в което бе лежала цяла нощ и развълнувано рече: "Май свърши! Няма го! Не чувствам това, което чувствах преди. Странно е! Едната половина от мен е изчезнала. Аз съм човек!!!" Аз отдъхнах. От Таламаска наистина заслужаваха Новелова награда в областта на медицината.

Дъщеря ми каза, че ще иде да се разходи спокойно през деня. Тя ми беше казвала, че и преди се е разхождала, но само, когато е облачно и не е изложена на ПСС. А сега времето на вън бе наистина слънчево. Щом през черните пердета светлината ни пареше мен, Силвър и Лестат, значи времето бе наистина слънчево (каквото и да означаваше това понятие – бях забравил какво е "слънчево"). Наташа излезе, а тримата мислехме да поспим. И това бе последната красива минутка в живота ми.

В апартамента нахлуха спец. частите на ССБВ и бързо ни заловиха. Не знаехме, че съществува такава организация, докато не се сблъскахме с нея. След секунда Лестат и Силвър лежаха мъртви на пода с отсечени глави. Телата им моментално бяха хвърлени навън, където под лъчите на слънцето бяха изпепелени. Мен ме заловиха и ми сложиха сребърни белезници. По принцип аз бях един от малцината вампири, които не бяха чак толкова алергични към среброто, но сега бях слаб. Не бях се хранил от миналата нощ и не успях да реагирам адекватно на тази изненадваща акция. Бях зашеметен. Нещо тежко ме удари по главата. Изгубих съзнание.

Не знаех, колко време е минало. Може би няколко часа, незнам. Събудих се в някаква килия. Решетките бяха от чисто сребро, по което течете силен ток. Усещах го само като се приближих до тях. След час до мен дойде някакъв човек. Представи се като Министъра на външните работи на Република България. Обясни ми всичко. Намирах се в най-строго охранявания и секретен затвор на планетата. Не ми каза къде се намирам. Аз само подозирах. Каза ми, че съм обвинен са престъпление срещу човечеството и след седмица ще бъда изпепелен на слънчева светлина пред очите на Световните лидери. След това се обърна и си отиде.

Спомените се разбягаха отново. Този път за последно. Пред очите ми изплува отново картината на онзи смахнат свещеник, който крещи нещо на латински и размахва някакъв кръст. Какъв глупак! Иска да ме изпрати на Страшния съд като човек, а не като чудовище. Иде ми да се засмея. Та аз вече съм бил на Страшния съд. Слънцето леко се показва зад хоризонта. Гледам изгрева като вцепенен. Не помня от колко време не го бях виждал. Бе съвършено, красиво, такова, каквото го помнех само в най-дълбоките и потайни кътчета на моето съзнание. Усещам как тялото ми бавно се затопля. Започва да ме пари. В този миг аз вдигам глава към свещеника и се развиквам:

- Разкарай се глупак!

Онзи остава доста смутен и потресен от тези думи. След това прави няколко крачки назад. Аз усещам, че ми остава около минута живот. Поглеждам към Световните лидери и последното нещо, което излиза от устата ми е:

- Животът като човек е най-ценния дар, който човек може да притежава. Пазете го, защото няма по-ценно от него. Жалко, че трябваше да го оценя чак тогава, когато престанах да бъда човек и започнах да отнемам животи..., за да се храня! Никога не избирайте "Тъмната Страна", каквото и да ви предлага тя. Пътят, по който води тя е един – СМЪРТ! Няма друг път, по който може да се поеме, след като избереш мрака. Предайте на дъщеря ми Наташа Дракула, че я обичам и ще бъда винаги с нея!

Усещам как пламъци обгръщат тялото ми. Горя! Аз горя . . .

КРАЙ