Регистрация

Категория: Разкази

Всеки ден гледам снимката на класът ни, защото той е на нея. Сигурно се чудите защо я гледам всеки ден като сме в един и същи клас и там го виждам. Ами вече не е в нашият клас и в нашето училище. Притеснявам се там той да не си намери друга по-красива от мен, затова гледам тази снимка. Толкова ми е мъчно за него. Харесвам го вече от две години и така през тези години не събрах смелостта, коражът да му кажа че го харесвам. Надявам се когато пораснем съдбата да ни събере защото аз не мога без него. Повтарям, този красавец е любовта на моят живот!!!
- Ало?
- Добър ден. Краси там ли е?
Я чакай. Този глас ми е познат. Ами да, това беше Тино. Не знам как успях, но събрах кураж и казах:
- Аз съм.
- Здравей. Искаш ли да ми дойдеш на гости?
Това не може да е истина! Не може плахичкият Тино да ме покани у тях. Но пък ако беше толкова плах нямаше и да ме заговори.
- Кога? - попитах аз.
- Днес, ако си свободна, разбира се - отвърна той.
- Свободна съм.
- Чудесно. Чакам те в 14.00 пред Морската градина. Облечи се както искаш.
Облечи се както искаш. Не мога да се облека пред богаташче в анцуг и маратонки. Трябва ми нещо по-специално. Погледнах си часовника. Олеле! 1.15. Щом той ще ме чака в два трябва да побързам. Бях взела назаем за един конкурс по пеене блестяща небесносиня рокля с пайетки и тя бе напълно подходяща за случая. Сложих си спирала, гланц и сенки. Мама изкриви устни, защото не обича да ме вижда с грим (била съм много малка и т.н.), обаче аз не й обърнах внимание. Сложих си и черни обувки. Е, попринцип не може да се каже, че съм кипра, но в то…
Олеле! Някой да ми помогне! Как да скрия от Веси, че Ерик я харесва. Добре. Спокойно. Всичко е наред. Веси влезе в стаята и каза:
- Здравей. Дойдох да те питам защо цял ден ме отбягваш. Ама защо си се облещила така?
Добър въпрос. Възможно беше човек, който не знае за тайната да го зададе. Ама какво да й кажа?
- Ами..... не ми харесва тениската ти.
Оооо боже. Колко съм тъпа. Това беше любимата ми тениска на Веситои едва сега се сетих, че тя е облякла заради мен. Както и очаквах, Веси се обиди и ледено ми отвърна:
- Вече не си ми приятелка.
И тя затръшна вратата с всичка сила. В коридора ключовете на мама и кака и желязната обувалка паднаха на земята. Знак, че току що някой е излязъл от стаята ми обиден или огорчен. Мама подаде глава от хола с брашно в ръцете. Аз и Веси често се караме, но никога така жестоко. Когато тя си тръгна, аз се хвърлих на леглото ми и горчиво заплаках. Но като никой друг път, това не помогна. Дори се почувствах още по-гузно. Веси въздишаше по момче, която е влюбено в нея. Аз знаех тов…
Свършиха студените зимни дни. Кокичетата бяха подали красивите си главички. Пролетта беше на прага на горичката. По случай настъпването и горските животни решиха да си организират празник. Главният организатор беше пъргавият Зайо-Байо с помощици Виторогият елен и Нежната сърничка. Всичките горски животни бяха поканени на горският празник. Катеричката Кики и Бухалчето Бухльо украсиха полянката с безброй разноцветни балони. Ежко-Бежко-Таралежко поднесе за почерпка набодени по игличките му ябълки. Меца Мецорана с нейните помощници Кума Лиса и Глиганът Глиго приготвиха невероятна изненада - огромна, вкусна, шоколадова торта. Диджеят Кум Вълчан беше страхотен. Пущаше разнообразна музика. Всички животни танцуваха и се веселиха до зори.
Тя си спомни и първия път когато се разделиха за по-дълго време. Това беше когато той отплава в морето с капитана и останалите моряци. Нямаше го само 20 дни, а на нея й се сториха като 20 години. През това време, когато той беше далеч от нея, тя идваше всеки ден, тук на скалата, да го чака да се върне. И така беше всеки път, когато той отплаваше. До днес, когато разбра, че той повече никога няма да се завърне. Тази сутрин силна буря потопила кораба и целия му екипаж. Тъжаната вест й съобщиха неговите родители, които я чувставаха и обичаха като своя дъщеря. Обляна в сълзи, тя напусна дома си и тръгна накъдето й видят очите. И ето я сега тук, на тяхната скала, на тяхното място изпълнено с толкова нежни спомени и любов.
- Защо, защо ми го отне, той е мой, аз го обичам с цялото си сърце, не можеш да ни разделиш, чуваш ли, не можеш! - крещеше тя на морето, което започна още по-силно да се вълнува, сякаш се присмиваше на думите й. - Не, никога няма да ти го оставя, защото го обичам и ще го намеря! Идвам при теб, …
- Но как така в живота винаги ни се дава втори шанс? - се питат едни, а други все си задават този въпрос:
- Защо в живота вършим толкова глупости, а те ни се прощават? или: - Защо за най-малката грешка губим приятели? - Но за моят живот досега аз научих, че с юмруци или с лоши думи работата не става, а с добри и успокоителни думи и, че както в приказката "Мечката и лошата дума", раната се забравя, но лошата дума, НЕ. И всеки човек получава поне по един урок за един живот.
Трябва да знаете, че ако убидите приятел, тогава ще го загубите. Но не губете надежда. Ако той/тя ви е истински приятел вие никога няма да се убидите един на друг.
Когато някой ваш близък си отиде, не се обвинявайте, че не сте му помогнал да живее още. Може би е бил много болен и се е очаквало, или е бил болен и е можел да живее още, но болестта му не се е открила рано, тъй като е нямало никакви признаци на болест, и той не е ходел на лекар, така, че е болен и умира, но той сам донякъде има вина. Поплачете си и го изпратете както подобава…
Връщах се не веднъж назад във спомените си и веднъж се сетих за времето, когато издирвах Лестат. Сетих се за ордена Таламаска и реших да отида там. За няколко часа бях в Лондон и не се оказа чак толкова трудно да открия тяхната щаб-квартира. Беше късно през нощта, когато се прокраднах през охранителната система, проникнах вътре и побързах да намеря някого и да поговоря с него! Но този "някого" пръв отки мен. Намирах се в една зала, която служеше за библеотека, когато усетих приближаващата се сянка и рязко се обърнах назад. Зад мен стоеше възрастен човек с прошарена коса, големи очила с дебели рамки, леко пълен, облечен в нощница. Около него вонеше на страх! "Моето име е Nick Dracula" – започнах аз. "Изминал съм за няколко часа пътя от Югоизточна Европа до тук, за да поговоря с някого от членовете на вашия орден. Заразен съм от вируса на вампиризма от близо половин век. От около четвърт век аз съм вампир. Дойдох тук, за да открия начин да стана отново човек!" Изведнъж усетих, че безумния страх, сковал човека…
Една вечер, докато се топлех на огъня в дома на една приятелка, вратата се отвори и вътре влязоха децата на пеиятелката ми, (които ми казваха "Бавачке") и ми казаха:
- Бавачке, разкажи ни приказака!
- Ако си легнете в леглата. - казах им аз.
- Веднага! - казаха децата и бързо отидоха в съседната стая и си легнаха по високите легла, които бяха съединени, защото двамата бяха близнаци на осем години и бяха момче и момиче.
Момчето се казваше Стивън, а момиченцето Нели. Аз се качих на леглата им и ги попитах:
- Каква история искате тази вечер?
- По действителен случай. - каза Нели.
- И да бъде с приключения. - добави Стивън.
- Някога - започнах аз - и аз бях малка като вас. Само, че по време на тая история бях на десет, а не на осем. Аз имах много кукли. Те всички бяха облечени много красиво: Първата, със синя блестяща рокля; Втората, с розова рокля и изкуствени розички; Третата, с лилава ролкя и зелена шапка с виолетка; Четвъртата, с рокля със синьо за фон и най-различни тъмни парченца по нея; Петата, с р…
Тя легнала да спи късно вечерта тогава изведнъж се чул странен шум. Тя станала, за да види какво става и видяла, че вазата била бутната и Анджела отишла за метла и лопата, за да почисти. По късно същата вечер бурята станала все по силна и шумовете в къщата ставали все по-чести и по-странни. Тя не легнала да спи, а останала будна, защото я било страх и включила всички лампи в къщата, но тогава изгаснали както било тъмно, нещо студено я докоснало по рамото, тя се оплашила и се обърнала веднага, но нямало никой. Това я накарало още повече да се оплаши и Анджела се затворила в стаята. Тогава вратите и прозорците започнали да се отварят и затварят. Започнала да пищи, когато видяло нещо прозрачно да минава по коридора и тя го последвала. Тогава тя разбрала, че в къщата има духове дошли още два духа, но тя не ги видяла те я хванали и я завели на странно място. Те и сторили нещо много лошо, бръкнали и в мозъка и сложили нещо голямо и движещо се. Тогава на сутринта, когато се върнали родителите и тя била различна чел…
Безнадежният се обърна назад и видя нисък белобрад старец с тояга в ръка, приличащ на просяк. Старецът го заведе в своята скромна колиба. Младият разглеждаше с голямо любопитство единствената стаичка на белобрадия старец. Всичко беше подредено, изчистено и приятно. Старецът погледна младия мъж и му рече: "Сега ме слушай и не ми задавай никакви въпроси, а после излез и си тръгни и помни само това, което ще ти кажа. Разбра ли ме?". Той му кимна и възрастният човек рече: "Млади момко, реките са пътищата, които вървят вместо нас и ни оставят там, където искаме да отидем! Човекът, който ще има успех ще бъде този, който не само сочи пътя, но и сам го е извървял. Аз съм го извървял, моето момче. За мен това е божията воля. Аз не съм избрал това. Аз се опитвах да го избегна. Бог избра мене- ръководителя, защото не можа да намери никой друг по- недостоен и с това поиска благородството и възвишеността, силата и красотата и мъдростта на този свят. Ти си такъв в своята област, в твоята собствена сфера на работа, но не …
"Дали да не сложа край на всичко това?". Злокобните мисли сякаш изгаряха мозака й, но разумът й все още не се беше предал: "Не трябва!" - крещеше той. "Не си заслужава заради един мъж да пожертваш младия си живот. Всичко е пред теб. Не се отчайвай! Продължавай да се бориш и вярвай в себе си! Щастието ще почука и на твойта врата."
В този миг се чуха стъпки. Една приятелска ръка се протегна и помилва копринените коси. Една тежка въздишка се изтръгна от устните. Все пак не беше сама. Остави се разумът й да я води. Вече знаеше, че въпреки всичко в живота имаше и истински неща, заради които трябва да се живее.
А какво по-истинско има на този свят от верния приятел, готов да ти помогне и в най-трудните моменти, жертващ се без да очаква отплата, даряващ любов и подкрепа.
Беше ден като останалите. Поредната разходка из гората... тя вървеше бавно и умислено. Размишляваше над толкова познатото чувство "любов". Чудеше се кога най-сетне ще дойде любовта? Вярно... имаше много младежи - кандидати за ръката й, но Катрин не обикна никой от тях. Тя беше затворена в себе си и не позволяваше на чувсвата да обладаят душата й. Държеше роза в ръцете си. Това цвете имаше прекрасен червен цвят, който беше толкова ярък и силен, че си прилягаше идеално с черната и копринена рокля.
Както си вървеше, съвсем спокойно, изведнъж усети, че някой докосва рамото й. Тя се обърна назад и видя висок младеж с прекрасни сини очи. Той беше впил погледа си в нея, но най-сетне промълви "Чаках те! Знаех, че ще дойдеш!" Катрин беше много смутена.
- Кой си ти? - попита тя развълнувана.
- Аз съм любовта - отвърна синеокото момче. - Твоята любов! Не ме ли позна? Не позна ли гласа ми? Спомни си! Не помниш ли? Не те виня... сигурно си мислела, че съм те оставил... Бързала си да забравиш болката... Не помниш ли? Б…
Шофьорът доля вода на една бензиностанция след Тунела на "Люлин, но едвам стигнахме до центъра, още на завоя покрай ЦУМ, пред Президентството, колата започна да придърпва, от капака се вдигна гъст бял облак, накарах го тоя да спре веднага, за да не вземе да избухне.
Спряхме на паркинга пред бившия Мавзолей.
Проклетия!
Без да казвам и дума, отворих вратата и излязох навън. Шофьорът се засуети,спусна се да вдига капака
Замръзнало.
Остър, пронизващ ветрец.
Зимата дойде, неочаквано студена и зла, небето беше виснало отгоре- сиво и мъгливо.Дори Царският дворец изглеждаше премръзнал под това заледено небе. Дърветата в градината до него бяха пожълтели и оголели, черни и тъжни.
Зима, декември.
А сега и това Ще трябва да си взема такси, или да чакам, докато изпратят друга кола. Шофьорът се суетеше край капака, от радиатора струеше пара, надникнах не толкова от любопитство, а колкото да отбележа интерес. Не разбирам от коли.
Затова си има шофьори.
- Обади се да пратят друга кола и виж там, как ще те теглят!
- Да, г…
Колко време тичахме ? Цяла нощчасове ? Сякаш винаги е имало само бяг в тъмното, през тревите и храстите. Клоните им горят още по лицето, усещам ги като жар по кожата.
Бяг. Стъпките още кънтят :труптруптруп
В ушите, в главата, във вените. Стъпки.
Сърцето задъхано ги гони. Отново плюя, този път слюнката е гъста и лепкава, усещам как се проточва надолу и залепва по брадата ми. Трия се с погнуса.
Злоба. Мрачна, мистична злоба Срещу тъмното, срещу умората, срещу болката.
Срещу Оня там.
Автоматът лепне в дланите ми, мирише остро на смазка. Издърпвам затвора, зареждам. Чувствам как патронът влиза в цевта. Автоматична стрелба.
Край.
И другите дишат трескаво. Не ги виждам в тъмното, усещам ги близо до мене. Дишат хрипкаво. Давят се в кашлица. Псуват. Псуват през зъби, на един дъх, изотвътре. Замирисва остро на гора, на треви, на гора и на пот. На възвряла войнишка пот. И на смазка.
Задушно е, тежко е, вятъра едва полюлява черните клони, отгоре като покрив е виснало огромно черно небе. Звездите премигват с безразлич…
Очите на агнето станаха кръгли, после изведнъж - стъклени, мъртви. Агнето потрепера и спря.
Като сега. Бълнуват, проплакват Новобранци такива !
Сигурно и аз съм бълнувал. И аз съм се мятал - задъхан, сред тъмното И аз съм скимтял на сън. После съм свикнал.
Сега се будя - така, на разсъмване. Гледам в тъмното, слушам гласовете на другите Гласовете от тъмното.
След малко всичко ще свърши. Дневалният ще изрита вратата, ще блеснат всичките лампи24 на брой. Така е, това е малката радост на всеки дневален.Едничката радост на безсънната нощ. Да блеснеш с лампите, да ритнеш вратата И да крещиш, да изревеш нечовешки :
-Ста - а - а - а - ни - и - и !
Да изревеш, да прекъснеш съняДа видиш очите на спящите, кръгли, уплашениНовобранците това заслужават. Трябва да свикнат, тук е такаСлед време и те ще крещят. И те ще се радват на това. СпятКолко време съм спал като тях ?Много. Сега се събуждам преди изгрев. Гледам в тавана. Искам да не мисля за нищо. А те ? - какво ли сънуват ?Скоро дойдоха, още миришат на живо, на онзи…
Нощта дойде...!
Ами утрешния ден...? Ами следващите дни...? Пак ще изминават бавно и мъчително, и с всяка минута нервите ни ще се опъват до краен предел. И най-лошото е, че няма как да променим действителността.
Защо?
Няма я тази глъчка и тази радост, няма ги усмихнатите лица, няма го настроението у нас.
А дали не порастваме?
Дали мислите ни, непътуват вече към други измерения, някъде далече в бъдещето?
Няма ги детските ни помисли - неангажирани за нищо, мислейки единствено и само за себе си. Няма ги!
Няма и да ги има. Всичко свърши. Дори и нежните звуци на щурчетата бавно утихват в мрака.
Една вечер в с. Изгрев, но не и последната...!
Никакъв отговор. Видях, че мама ни назовава по имена от брега, но нямаше как да я чуя, защото се задаваше буря. Едва сега осъзнах, бяхме загубени и което беше още по-лошо - в морето без Дани. Завиках отчаяна:
- Мамо! Мамо - о-о!
С моя силен глас може би се е чуло доста по-силно отколкото трябва, но все пак мама нищо не можеше да направи, защото бяхме така далече. О, как исках сега мама да е до мен. Изведнъж някой ме хвана за ръката. С изумление всички казахме в един глас:
- Дани!
- Ами да не мислите, че беше принцът от приказките? - попита Дани. Макар и в това положеие, всички се засмяхме на шегата и защото тя е шегаджийката в групата. На всяко място по което и да е време, Дани ни разсмиваше, а сега го правеше, за да ни повдигне духа. Изведнъж с изненада открих, че е станало нощ и бяхме на брега на морето. Всички се зарадвахме страшно много, защото тогава можехме благополучно да отидем у дома, където всички можеха да ми останат на гости. Но още преди да сме казали и дума, всички се търколихме на пясъка и …
Марими, мароми, мару. Това е на наш език. Направихме си разшифрован код. Взехме идеята от една книга на име "Това е тайна". Тоест, така се казва поредицата от книги на Томас Брецина. Всяка от нас си има по едно обикновенно листче, за да разшифроваме съобщението. Та в бележката пишеше: Цветомир е в болницата, за да му махнат бинта. А аз и писах: Съвсем скоро ще имаме мисия. Медальончето ми е блеснало в розово. Веси ми изпрати: И моето блести в лилаво. Е, за сега толкова. После ще ви разясня каво имаме предвид аз и Веси.
Преди последен час. Беше петък. Ние с Веси избягахме в скривалището си. Изведнъж от някъде блесна кехлибарен кристал в кръгла форма. Да, това беше Ястреб. Той ни викна:
Ирма, Корнилия!
Не знам какво стана, но изведнъж пред нас се яви Дракула. Това е много мъдра и стара жена, която е омагьосана от злите сили. Тя ни каза:
- Имам нужда от помощта и на Уил, Хей-Лин и Тарани.
Това са наши други приятелки. Уил-Бетюл, Тарани-Александра и Хей-Лин-Айнор. Цветът на Уил е зелен като тревата, на Тарани-я…
Като всеки цирк и този си имаше клоун. Истински - с голям червен нос, широкопола шапка, смешни чепици и шарени дрехи. И този артист караше зрителите да забравят проблемите си и да се смеят, да повярват, че ще преодолеят трудностите. И на хората им ставаше леко на душата.
Вечерта след последното представление ми се прииска да споделя със смешника възхищението си от чудото, което извършваше с всички нас. Заобиколих огромната шатра и се залутах между фургоните. На светлината на един прозорец видях клоуна - безкрайно тъжен, с плувнали в сълзи очи. За момент се стъписах, а после се обърнах и избягах в тъмнината.
Има сълзи, които човек никога не бива да вижда - на майка си, на любимия/ата, на клоуна... Радостта, смехът, жизнеността на шута бяха престорени, облечени в блясък за пред публиката. Като всичко наоколо. И ние, обикновените хора, прикриваме истинските си чувства. Любовта ни е маскирана корист, радостта е умело преоблечена завист, смехът е празен звук.
Видях плачещия клоун случайно. Сигурна съм, че ако тог…
- Лу-у!
О не, само да не е този, за който си мисля. О, ужас, той е. Петият от бандата на Константин - Димитър. Ох, тоя досадник направо ми иде да му помогна да поплува в дълбока река с крокодили. Изведнъж чух зад гърба ми шум. След малко някой изрева като луд.
- Оооох!
- Друг път не закачай момичетата. Здрасти!
- Здрасти!
- Чао.
- Чао!
Това се оказа Тино. Сега забелязвам, че той никак не е за изхвърляне. Ах, любов от пръв поглед!