Регистрация

Категория: Разкази

Мина месец, минаха и два... къде ли му изчезна любовта?
Кълнеше се, проливаше сълзи, че любовта си искал да ми подари... и след кратко време как ли прецени, че не иска да слеем нашите съдби?! ?
Кълнеше се: "ОБИЧАМ ТЕ БЕЗУМНО! СВЕТА ЗА ТЕБ ЩЕ ПРЕОБЪРНА АЗ! "
И беше хубаво да чувам тези думи, а беше хубаво да вярвам в това, да вярвам че ме обича повече от другата жена!
Но сега пак аз загубих вяра... тя просто излетя... Просто той обича нея, а аз съм другата жена!
Но съдбо моя, знам че знаеш, как боли от любовта! Отново аз обичах и отново съм сама... скрила дълбоко в мене пламъка на любовта! Сега съм птица в клетка, заключена в страх, а хубавите мигове-спомена покри ги с прах!
Но съдбо моя, знам че знаеш, колко много ме боли и отново ти се моля - мойта вяра ти върни!
20 септември вечерта
Хм! Никога повече няма да изляза с Ерик. Ето какво стана: Ерик ме посрещна пред къщи с черна лимозина. А той ми каза, че това било дреболия. Трябвало да видя по-нататък. Трябва да си призная, че бащата на Ерик е доста богатичък. Когато отидохме на плажа, поръчахме, а Ерик плати всичко. На нашата маса сложиха свещи. Е, ти си мислиш, че нищо лошо не е станало, мило дневниче, но грешиш. Само почакай да чуеш какво ми каза Ерик!
- Краси, искам да ти кажа нещо много важно. Аз харесвам не теб, а приятелката ти Веси.
Уааа! Само това бих искала да кажа в този момент. Но бях не само натъжена, но и ядосана. Обикновенно когато съм ядосана, трябва да се пазиш от мен. Но този път, като по чудо, аз само попитах Ерик:
- Но тогава защо покани мен, а не Веси?
- Защото ме беше срам. Помниш ли брат ми Тино? Той харесва теб.
Буум, тряс, бум! Сега съм по-объркана и от пра-баба ми. Мисля, че се побърквам от любов. Ох, защо все на мен?
- Ерик е голям красавец, нали? - казах на приятелката ми.
Но сгреших, като казах това, защото приятелката ми Веси е лудо влюбена в него и всеки път си измисля разни тъпи извинения, като например:
- Ерик, ще бъдеш ли така добър да дойдеш у нас в събота, за да ми помогнеш с домашното по математика? Много ми е трудно, а няма кой да ми помогне.
Тук е мястото да кажа, че Ерик е най-добрият математик в класа. И не само по математика е добър. Всички издухва по всички предмети, освен по писмени упражнения, Б.Е.Л. и литература. Там всички, включително и Ерик остават зад гърба ми.
- Ето това е моята писателка. - обича да казва госпожата ми.
Брей, много се разприказвах за училище. Съвсем забравих за каква тема трябва да ви разказвам. Да се върнем към настоящето. Щом чу тези тези думи, Веси ми изкрещя:
- Това ли заслужавам? Никога не съм те оставяла сама в беда, а ти ми крадеш гаджето. Ерик е мой и на никой друг!
Изведнъж Ерик се приближи към нас.
- Виждаш ли? Той даже отива да си поговорим.
Но за нейна и моя изненада, …
- Дявол да го вземе, защо трябва все аз да работя? Ставам в шест сутринта и за какво? Губя си времето, вместо да пийвам по едно с приятели.
Да, точно това имах предвид, като казвах, че бащата на Лилиян беше пияница. За него бе по-важно да пийне по питие, вместо да работи, за да изхранва семейството си.
А Лилиян отиваше на училище и се забавляваше. У дома винаги носеше добри оценки. Майка й бе най-горда с това.
Когато се прибираше, бързаше да направи обяда за майка си, след което двете обядваха.
След обяда, Лилиян се затваряше в стаята си и си пишеше домашните в продължение на два часа. После отиваше в кухната и пускаше пералня. Подреждаше всички стаи в изряден ред. Най-накрая отиваше да плете и да кърпи до стола до камината в стаята на майка си, като междовременно четеше от библията на майка си.
Майката на Лилиян беше много религиозна жена. Всяка събота отиваше на църква с дъщеря си, за да слушат молитвите и историите на свещеника за Господ-Бог.
Следва продължение
- Васко, знаеш как е, рейсове, задръстване, нямяше начин да дойда на време, а и ти ако си искал можеше да ме вземеш от вкъщи. Както и да е, вече няма значение нали, вече съм тук при теб, знаеш колко рискувам, нали?
Погледна ме с жаден, изпитващ поглед и само кимна с глава. Исках да излезнем, да отидем където и да е, само да сме двамата, все пак това беше нашият ден:
- Ставаме ли, малката? - попита ме той
- Да, но къде ще се усамотим? - попитах
- Ти си тази, която ще реши! Кажи какво искаш и ще ти го дам!!! - отговори Васко с лека ирония. Наведох се до него и притаих дъх, прошепнах думи, които дори и най-обиграните жени не биха си ги позволили.
Имаше ефект, стана на момента, хвана ме за ръка и със забързана крачка се запътихме към апартамента му. Въведе ме да го разгледам, но още не бях приключила с тъй нареченият оглед, той застана зад мен, като нежно започна да целува шията ми, отъркваше се в мен, тогава усетих огън в слабините си, огромен прилив на енергия, изгарящо желание, наречено страст. Точно таз…
- Олеле, закъсняхме за английски! - завайка се Веси. В този миг от класната ни стая излезе съученикът ни Климент. Той беше с чанта.
- Какво става Климба? - попитах аз.
- Днес нямаме училище, а никой не ми се е обадил. - съобщи мрачно Климент.
- Я пак повтори! - учудено казах аз.
- Няма какво да повтарям, много добре се разбира от първият път. - каза Веси, но само, за да прикрие радостта си. На мен ми стана гадно, защото обичам училището, също както една майка обича детето си.
Веси ми намигна. Това можеше да означава само едно - на свиждане у Цветомир.
У приятелят ми ни посрещна г-жа Драганова - майката на Цветомир.
- Радвам се да ви видя, момичета. Цецо е в ужасно настроение. Може би вие ще го позабавлявате. - каза тя
Трябва да ви кажа, че с Веси не бяхме подготвени за тази физиономия. За пръв път я виждахме върху лицето на съученикът ни. Когато си поприказвахме малко обаче, лицето му отново се озари в узмивка.
- Колко е хубаво да имаш приятел като Цвето! - въздъхнах аз на връщане към къщи. По пътя…
Сега ще ви кажа какво подготвих за Цветомирен подарък. Мога да пея много хубаво. Затова му приготвих много песни. Изненадах се на подаръка на Веси. Тя беше се научила да готви кекс. Направила кекс специално за приятелят си. Сготвила му и крем на д-р Йоткер готов за три минути. Цецо много се зарадва на всичко. Първо писа неща от училище, после получи всички подаръци.
Беше незабравим ден. Вкъщи се прибрах с 6 по АЕ. С това бях много горда. Ще се видим скоро. Чао!
Една проклета нощ вървях бавно към кварталната болница, където Силвия трябваше да роди детето ни. Ивена си бе отишла в родината, където я посещавах веднъж месечно. Дъждът валеше ситно, но всеки допир на ледените капки до кожата ми бе болезнено смразяващ. Наближих болницата и някакво дяволско предчувствие нахлу в съзнанието ми. Забелязах, че вратата е избита и това ме накара веднага да нахълтам вътре. Пред очите ми се разкри обезспокоителна гледка. Части от телата на дежурния персонал и пациентите бяха разпилени по целия под. Всичко бе изпръскано с кръв. Затичах се към отделението, където би трябвало да е Силвия. Видях я убита! Разпокъсана... навсякъде из стаята. Нещо необичайно ставаше с мен. Нещо, което бях забравил, че съществува, но което толкова много години се спотайваше вътре в мен и чакаше удобен момент да изкочи на бял свят. Очите ми се напълниха със сълзи. Защо? Защо на мен!? С какво съм заслужил всичко това? Та аз си бях чисто и просто едно обикновено момче, което си имаше всичко - семейство, прият…
Изведнъж чух познат глас:
- Краси, Краси, моля те, не бягай!
- Нямам намерение да стоя тук два часа с теб за съвети как да се държиш на първата ти среща с Яница, Веско! - отвърнах кисело на приятелят си. - Какво всъщност правиш тук? Не си ли и ти зает?
- Не си го изкарвай на мен. Какво да направя, че ти си най-умната в класа и не оставаш за консултация по БЕЛ?
- На консултация по БЕЛ ли? Това обяснява държанието на Веселина и Цветомир. Та както и да е. За какво ме търсиш в седем вечерта, при положение, че свършихме часовете преди половин час?
- Няма време за обяснение, бързо! - извика ми в отговор Веско.
Бедният Цветомир! Толкова го съжалявах! Когато влязах в коридора на училището на стълбите имаше събрана грубичка, а децата, които слизаха надолу бяха не по-малко учудени от мен.
- Какво ме интересува това, Веско, някакъв инцидент. С какво мога да помогна аз, малка третокласни. . . О не, Господи!
Познайте кой беше този, около който се беше насъбрала гръупичката? Ужас, това се оказа Цветомир! Ето какво станало…
...По моя преценка бяха минали около 15 години, но никаква война не се надигаше. Някой явно се стараеше да не бъда информиран на 100%. А и Магнус не ми вдъхваше доверие. Вампирската ми интуиция ми подсказваше да не му вярвам. Нещо в мен крещеше, че той не е личността, за която се представя.
Самотата ме измъчваше. Реших да си намеря съквартирант, защото животът в крайните квартали на Москва ме подтискаше. А и Курган бе много далеч. Не смятах, че от Върховния съвет биха имали нещо против. Пуснах обява по интернет и зачаках желаещи. Явиха се повече, отколкото предполагах. Избрах едно младо момиче, на което казах, че съм студент и търся човек, с който да разделя наема. Казваше се Силвия. С нея се виждахме само вечер. Тя не знаеше почти нищо за мен, освен лъжите, които ù наговорих. Виждахме се само вечерта, когато тя се прибираше от работа, но това ми беше достатъчно. Чувствах се добре от факта, че мога да поговоря с някого, без да се притеснявам от нещо. Когато тя заспеше, аз тръгвах на лов. Както всяка дру…
Ходех на детска градина в началото на моя стар живот. Още от дете в мен започнаха да се оформят някакви възгледи и разбирания за живота, които щяха да се окажат решаващи за моята съдба. Бях едно от най-непримиримите деца и често се биех с другите. Разбира се, че винаги ме спукваха от бой и ме малтретираха по най-жестокия и безкрупулен начин, за който тогава се сещах. А пък другарките (даже и няколко години след падането на комунизма обръщението другарю или другарко още ще се използваше) не оставаха по-назад. Имало е и случаи, в които са ми разранявали задника със тръни. Може и да ви се струва невероятно, но това е истина. Късах се от рев, но това не помагаше. Тогава се научих да мразя до болка. Бях малтретиран от разни индивиди от ромски произход или така наречените цигани. Чувствах се като улично куче. Тогава може би и в мен се появиха първите симптоми на расизъм. Незнам как бих се определил в тогавашните ми години, но в сравнение един пълен аутсайдер беше като супер фаворит пред мен.
Тръгнах на училище и …
- Събуждам се от голяма болка в коляното. Намирам се в малка горичка до един хълм. Преди хълма има... тента и в тази тента има... трупове. И много забити стрели по земята. Изведнъж съня прекъсва и... виждам лицата на една жена, един мъж и едно дете. Сядам до мъжа и почвам да рева... Не знам какво може да е.
- Успокой се. Как ти е името?
- Не... не знам.
- Как така не знаеш?!? Нима...
- Нямам никаква представа кой съм. И този сън е единствената ми надежда.
Гадателката го изгледа уплашено. За пръв път беше виждала човек, който е загубил паметта си. Припомняйки си разказа на момчето, тя не можеше да си представи на какви мъки е било подложено момчето. А то я гледаше с такъв доверчив поглед. Стана й жал. Накрая хвана около десет дървени пула в двете си ръце и ги разбърка. Затвори очи и ги разпиля по масата. Със затворени очи опипа пуловете. Проблясъци от миналото на момчето почнаха да идват в ума на гадателката. Тя хвана ръката на русокосото момче и се потопи в море от лица и пейзажи. Можеше да разгл…
Малко от космическите кораби оцеляха, а други бяха свалени. Ние сме последните оцелели, последната надежда на човешкия род. С години обикаляхме непознатия и безкараен космос в търсене на нов дом, най-накрая намерихме една малка планета, която много приличаше на нашата родна Земя. На нея построихме невиждан по размери и красота град, който съчетаваше всички научни и технологични постижения до сега. Но от страх да не се повтори армагедонът, който преживяхме, бяхме принудени да унищожим всички роботи, а заедно с тях и технологията, която ги създаде. Установихме правителство, което да контролира и ограничава научните прогреси в света на техниката, тези които се опитваха да създадат свой собствен робот или развлекателна техника щяха да бъдат екзекутирани или щяха да дочакат смърта си в някои от подземните затвори. Изминаха години, хората забравиха за случилото се и дори започнаха да се питат, какво е да се забавляваш. Ежедневието ни беше еднообразно и никои не можеше да го промени, изключение правеха нощните и су…
Сет и Дара имаха две деца - Гулдан и Аргон - две от най-щурите деца в Юга. Гулдан беше дребно русокосо момче, много палаво и лукаво, досущ като баща си. Аргон приличаше повече на Дара - въпреки малко глуповато, беше искрено и любящо дете. Интересното при Аргон беше, че можеш да го примамиш по какъвто и да е начин. Тези доверчивост и любопитство, уви, щяха да му изиграят лоша шега по-късно. Гулдан беше по-разумния, въпреки че не си личеше много по палавите му и безразсъдни постъпки. Също ясните белези от баща им се изразяваха в неговото безмилостно и надменно държание. Най-много обичаше да отива през нощта в Рицарската кръчма с лична охрана (обикновено два-три рицаря) и да ги кара да се сбият с пияните ветерани. О, да! Той обичаше ветераните от войните и обичаше техните истории - можеше да слуша с часове историите на кръчмаря-ветеран Райден. Той постоянно повтаряше как се е срещал с милионите войски на Севера. Високи, едри, всичките едни такива руси и стройни магове и вещери. Разправяше с часове как неговите…
Мигове на върховно щастие, и на безкрайна тъга... Исках те само за себеси... когато разбрах че има друга... видях ви... а ти... казваше, че неможеш да живееш без мен и аз ти простих! Какъв бе този живот... безкраен краговрат от лъжи, болка, сълзи и любов... Да, тя даваше смисъл на всичко! Единствено любовта ми към теб ми даваше сила да остана жива. Година и три месеца... много и малко... Много ти давах, давах всичко от себе си, а получавах толкова малко от теб... Не получавах нищо... нищо от това, което ти от другата. Не получавах сигурността, че имам човек до себе си, не получавах достатъчно от твоето внимание и любов... не получавах свободата да ти показвам когато и както пожелая, любовта си към теб... Като птица, която иска да полети, се стремя към теб... ден и нощ, дни и месеци наред съм се борила, да стана по-силна, да укрепнат крилата ми и да полетя, да те достигна, да си само моето слънце... Само че твоето силно момиче се умори да мечтае, защото много пъти разбра че болката от разочарованието е толков…
Общувайки предимно с призраци, изглежда, съм се превърнала и аз в призрак. Антиматерията е погълнала материята и ако хвърля бърз поглед в огледалото, едва ли ще видя себе си. Не помня кога точно се стигна дотам. Вероятно не е имало строго разделение до тази секунда съм била човек от плът и кръв, в следващата вече съм дух. Сигурно е ставало постепенно. Размивала съм се като рисунка с цветни пастели в детската градина след проливен дъжд, цветовете и очертанията ми са губели границите си, докато от мен не е останал и смътен, неясен силует, за когото нечий поглед да се закачи. Дали още имам сянка? Скоро не съм поглеждала назад. Не от страх. Просто забравих.
В един момент и хората са отвикнали да мислят за мен като плът и е останало само съзнанието за нечие духовно присъствие. Това ни е мечтата на нас, духовните хора, нали? И без това материалната обвивка бе бледа, слаба, неустойчива, вечно болнава, на всяка крачка ми напомняше колко свързани сме, колко условна е свободата ми... Все едно съм наемател в чуждо жи…
След като се нахрани, семейството напусна лагера, за да се полюбува на красотата на гората. Там те срещнаха семейство катерички-татко Джон, мама Каки и техните деца - кака Рунтавелка и бебе Тими.
В един гъсталак видяха царят на гората - еленът г-н Бамби. Той им разказа за красотата на неговата гора - къде кои животни или растения ще срещнат. Тъй като бе много горд, че в неговото царство има истински хора, той побягна, за да съобщи новината на всички в гората и не каза "Довиждане" на Лили и на семейството й, което остна доста объркано от реакцията на цар Бамби, когато ги видя.
На път към дома на г-н Видър, семейството мина покрай дома на зайците. Оттам излезе г-н Янко - бащата на маклките зайчета и им помаха.
Когато семейството пристина на реката, г-н Видър също им помаха. Те му помогнаха да построи новия дом на семейството си. Той им благодари от цялото си сърце, а те потеглиха към своя лагер. Там се навечеряха, стегнаха си багажа и потеглиха на път. Лили щеше да разказва на целия клас своите преживявания. С…
Няколко дни след онази изповед Joana се завърна от онова далечно място, но точно тогава всичко започна твърде бързо да се руши. Тя, както и най-вече аз, направихме серия от глупави грешки, които доведоха до омраза от нейна страна и отчаяние от моя. За 2-3 месеца рухна и последното положително нещо, останало между нея и мен. Взехме си горчиво СБОГОМ и тя изчезна като пустинен мираж пред очите на умиращ странник. Точно тогава си мисля, че изгубих и последната си останала способност да обичам. Както и да е!
През следващите няколко месеца изгубих 99% от приятелите си, но мога отговорно да заявя, че наистина смятам, че са ми били истински приятели и все още изпитвам голям RESPECT към тях. Въпреки всичко и всички! Единственият човек, който не ме предаде бе Akasha. Тя си остана онова момиче, заради което си струва да се откажа от половината си душа.
Малко по малко мъката се затъпи и слънцето вече все по-ярко грееше на хоризонта на моя малък свят. През Февруари 2006-а година поредното момиче се появи в живота ми, са…
Началото е обвито в мъглата на времето и по тази причина ще се доверя на бледите си спомени. Началото!!! Да, наистина беше отдавна. Може би за първи път почувствах магията на любовта в 1 клас. Момичето не си я спомням, нито лицето u, нито името u... Спомням си само, че когато я видех, сърцето ми изгаряше. Тогава бях прекалено малък, за да знам какво става с мен. Както и да е! Никога не намерих смелост да u го призная. А и тогава бях прекалено непривлекателен и двойно повече срамежлив. Мислех си, че никога няма да целуна момиче, че никога няма да имам гадже (макар да не осъзнавах още какво значи тази дума), че няма да спечеля сърцето на нито едно момиче на света . . .
Годините бавно отминаха. Завърших 4 клас и се потопих във вълшебството на лятната ваканция. Тук вече спомените стават по-ярки. Познавах едно момиче, на което няма да спомена името. Точно тук е мястото да кажа, че НИКОГА не съм се влюбвал в нея. А защо я споменавам, ще разберете след малко. Тя беше, така да се каже, леко момиче. Незнам точно как …
Как като ти си далеч от мен? Как да варвя сама напред и да търся щастието като сарцето ми е при теб?
Как да те оставя да си отидеш от мен сега когато ми трябваш най-много.
Обичам те не го ли разбра, обичам те и те моля остани при мен. Как да те оставя да си отидеш, как като толкова много те обичам.
Как, кажи ми как?