Регистрация

Последната битка

Малко от космическите кораби оцеляха, а други бяха свалени. Ние сме последните оцелели, последната надежда на човешкия род. С години обикаляхме непознатия и безкараен космос в търсене на нов дом, най-накрая намерихме една малка планета, която много приличаше на нашата родна Земя. На нея построихме невиждан по размери и красота град, който съчетаваше всички научни и технологични постижения до сега. Но от страх да не се повтори армагедонът, който преживяхме, бяхме принудени да унищожим всички роботи, а заедно с тях и технологията, която ги създаде. Установихме правителство, което да контролира и ограничава научните прогреси в света на техниката, тези които се опитваха да създадат свой собствен робот или развлекателна техника щяха да бъдат екзекутирани или щяха да дочакат смърта си в някои от подземните затвори. Изминаха години, хората забравиха за случилото се и дори започнаха да се питат, какво е да се забавляваш. Ежедневието ни беше еднообразно и никои не можеше да го промени, изключение правеха нощните и сутрешни разходки. Когато тръгнеш нощем по улиците на града, пред погледа ти ще се разкрият блестящите на лунна светлина метални сгради, а небето е толкожа чисто с толкова много звезди и на целия този фон изпъкват две големи луни, които правят нощта някак си по-приятна, по-топла и по-красива, но за жалост тази гледка е много кратка и след като свърши започва деня на сивото ежедневие. Мислех, че това ще е вечно, че ще ходя на работа сутрин и ще си правя нощни разходки нощем, но се оказа че греша. Всичко започна в деня, в който подадох молба за работа в най-голямата научна и техническа компания в града - Парадайс Индустрис, не подозирах какви тайни ме очакват да разкрия и още колко ще останат неразкрити. Когато за пръв път отидох на работа, ми направи впечатление, че освен обикновенното купче с документи, молива и тефтера, които стояха на бюрото ми, имаше и малък монитор който ми показваше задачите за всеки ден. До този момент мислех че всякаква компютърна техника е унищожена, в другите компании в които бях работел, задачите за деня пристигаха по вакумни тръби, но в Парадайс Индустрис те се изписваха на почти незабележимия монитор. Задачите ми за деня почти не се различаваха от тези за следаващия, изкючение правеха тези, които бяха от сорта да фотографирам части от града, което отнемаше доста време тъй като не разполагахме с никакъв транспорт, или да отида до някое жилище на края на града, за да поправя електическата система, тъй като някои от кабелите бяха прегризани от животинките, които обитаваха околността. Но един ден получих най-странната и същевременно най-рядка задача, доколкото разбрах от колегите. Тази вечер нощната ми разходка се отложи, защото, в посочената вечер, трябваше да слеза в подземието на компанията, тогава получих първото си оръжие и карта на цял лабиринт, който се намираше под града. На картата бяха отбелязани още хиляди подземни камери и най-важното метоположението и кординатите на загадъчния подземен затвор, за който се говореше, че е най-строгоохранявания и че никои не се е измъквал жив от него. Влизайки в подземието, аз и един охранител на Парадайс Индустрис, трябваше да стигнем до това потайно място и да разпитам, лично, един от затворниците. Навлизайки все по-навътре, неподозирайки че най-големите ни страхове ще станат реалност. Още на второто разклонение трябваше да елиминираме един от роботите, който някак си се беше измъкнал от претопителния процес. Тъй като освен следите от нашите, приличащи повече на мечове отколкото на огнестрелни оръжия, личаха и следи от доста по-тежки, достатъчно мощни да откъснат една от ръцете му, да повредят бронята и част от лицето му. По пътя си видяхме още доста странни неща, като останки от човешко тяло, тогава си отговорихме на въпроса, защо никои не се е измъкнал жив от това място, също така забелязах за пръв път виновника за прегризаните кабели в някои градове, то повече приличаше на малък динозавър с козина и опашка на плъх. След многобройни изпитания стигнахме нашата главна цел затворът за екзекуции и обречени на смърт Ъндъруърлд, това място беше направо громно, състоеше се от двадесет нива. Човека, който трябваше да разпитам преди той да бъде заличен от обществото, се намираше в килия четирихиляди шестстотин двадесет и три. Той ми разказа как преди пет години най-голямата компания в града била предприела мисия до Земята с цел да разучи дали има оцелели от времето на войната. Оказало се че няма оцелели от човешкия род, но открили че това което бяхме създали преди години е оцеляло и се е развило, докато изучавали тяхното технологично развитие екипът им бил разкрит и почти унищожен, но само той с помоща на спасителната совалка успял да се измъкне. На следващия ден бях повишен и ми възложиха задачата да се заема с конструирането на двигатели за транспортните кораби и ново снаряжение за бойните, също така трябваше да създам по-качествени оръжия и брони за бойниците. Явно те вече знаеха за нас и сигурно вече ни търсеха, оставаха ни броени дни докато ни откриеха, трябваше да се мисли бързо, нямаше време да бъдат тествани всички оръжия и брони. Предстоеше битка, в която отново беше заложена съдбата на човечеството и този път тя трябваше да бъде спечелена от хората, в противен случай ще изчезнем завинаги от лицето на Вселената. Поради недостиг на кадри в армията, на почти всички беше изпратена телеграма, която ни задължаваше да се включим в бойните редици, аз бях един от хилядите които получиха подобно известие. Заедно с още десет хиляди души бяхме зачислени към първия пехотен отряд, общия брой на отрядите, които щяха да участват в тази война, беше повече от десет хиляди души или повече от сто милиона души, броя им беше по-малко от тези които се биха в първата война. Подготовката ни включваше как да боравим с оръжията, които конструирах, разчитане на кодирани карти и съобщения, изготвяне на стратегически планове и може би най-интересното реалистичните симулации. Денят, който всички очакваха с нетърпение и страх дойде, ние бяхме готови. Качихме се на един от най-модерните и същевременно най-добре въоръжени кораби, които приличаха на плаваща крепост в необятния космос. По пътя си към Земята, унищожихме няколко шпионски кораба и сателити. Ден преди да стигнем нашата главна цел, започнахме да изготвяме план за нападение, който се състоеше от няколко основни етапа.

Първо трябваше да привлечем вниманието на вражеските кораби, докато не бъдат спуснати капсулите с пехотинските отряди.

Тази първа битка не можеше да се сравни с нито едно преживяване, още преди да си се отделил от главния кораб и да се присъединиш към ескадрилата, за да им помогнеш в оспорваната битка и вече си прихванат от пет-шест изтребителя. Доката се мъчех да се отърва от корабите зад мен трябваше да помогна на един от пилотите, успях да му помогна, но оставаше проблема с моята опашка, с няколко бързи маневри успях да се отърва от повечето забивайки ги в някои от вражеските кораби или с малко чужда помощ. Сега трябваше с още петима от ескадрилата, да експлоатираме безопасно капсулата с останалите от отряда до земната повърхност. Когато навлязохме в атмосферата пред очите ни се откри гледка, която не бях виждал по времето когато все още живеех на Земята. През всичките тези изминали години не вярвах, че ще се зарадвам да я видя, слънцето озаряваше една обширна и безкрайна долина, цялата покрита със зелинина, а през нея преминаваше криволичеща река, беше просто великолепно. Но гледката ни беше помрачена от наближаващите изтребители, отново трябваше да отървавам кожата от гадните тенекиени корабчета на роботите. Успяхме да свалим всички с няколко бързи маневри през реката, но последния докато падаше успя да уцели един от главните двигатели на самолета ми, за щастие успях да капултирам няколко секунди преди да се разбия, сега оставаше да чакам докато отряда ми ме открие. След седмица лутане из огромни джунгли и безкрайни савани успях да открия част от отряда, но за жалост се оказа че това е отряда, другите са били избити от ходещите по нашата нова Земя чудовища или тенекиени роботчета. Сега нашата главна цел беше да обезвредим противовъздушните съоръжения в Робо Града, за да могат изтрбителите ни, да унищожат Фабриката за произвотство на машинките, които създадохме преди време.

Вървяхме ден и нощ, докато не стигнем града, най-накрая бяхме там, деляха ни само няколко стотин метра гола пустош, висока стена на която бяха разположени съоръженията и армада от добре въоръжени роботи. Арсенала ни от оръжия включваше: базука, снайпер с експлодиращи при допир патрони, гранати, експлозиви с дистанционно за отбранителните съоръжения и картечници.

Бяхме добре запасени с муниции, достатъчни да вдигнат във въздуха всичко в радиус от половин километър, явно съотборниците ми са събирали всички за носене експлозиви и патрони.

Решихме атаката да бъде рано сутринта, преди да е изгряло слънцето. Двама от най-добрите ни снайперисти щяха да ни пазят докато изкачим стената, учистим безшумно охраната и заложим експлозивите. Атаката започна, прекривайки се зад всеки камък и дънер успяхме да стигнем безпроблемно до стената, сега трябваше да бъдем внимателни, да не ни забележи часовия. Изкачвайки стената чухме алармата, явно вече ни бяха забелязани, сега трябваше едновременно да се катерим и да обстрелваме роботите отгоре и отдолу, но не трябваше да се притесняваме за тези които стояха отдолу, а да мислим как ще се справим с проблемите които ни очакваха на върха. Когато вече бяхме там се разделихме на две групи, разчиствайки пътя си от прииждащите армади, трябваше да заложим около двайсетина експлозива, след което да се изтеглим на безопасно разтояние. Слънцето започна да изгрява, започнахме да губим надежда, че ще успеем, но точно в този момент се случи чудо, стотици хиляди души излязоха от гората и започнаха да щурмуват града, а от посоката от която дойдохме се забелязаха не само наши кораби, но и самолети от времето на първата битка. Тогава получихме съобщение от командния център, че тези изтребители не са вражески, а че са на оцелели хора. Явно щаба ги е открил докато са търсели капултиралите пилоти и местоположенито на някои от капсулите.

Това беше нашата последна битка, след като превзехме града решихме да унищожим и последните оцелели роботи. Върнахме се към стария начин на живот, но с една разлика, вече няма да се чудим какво да правим след работа, а щяхме спокойно да се разхождаме из града и да търсим изгубената тръпка, а тя беше да се забавляваме. Сега цялото време беше на наше разположение, но остана един белег в спомените на всички, който трудно щеше да се заличи.