Регистрация

Сълзите на клоуна

Като всеки цирк и този си имаше клоун. Истински - с голям червен нос, широкопола шапка, смешни чепици и шарени дрехи. И този артист караше зрителите да забравят проблемите си и да се смеят, да повярват, че ще преодолеят трудностите. И на хората им ставаше леко на душата.

Вечерта след последното представление ми се прииска да споделя със смешника възхищението си от чудото, което извършваше с всички нас. Заобиколих огромната шатра и се залутах между фургоните. На светлината на един прозорец видях клоуна - безкрайно тъжен, с плувнали в сълзи очи. За момент се стъписах, а после се обърнах и избягах в тъмнината.

Има сълзи, които човек никога не бива да вижда - на майка си, на любимия/ата, на клоуна... Радостта, смехът, жизнеността на шута бяха престорени, облечени в блясък за пред публиката. Като всичко наоколо. И ние, обикновените хора, прикриваме истинските си чувства. Любовта ни е маскирана корист, радостта е умело преоблечена завист, смехът е празен звук.

Видях плачещия клоун случайно. Сигурна съм, че ако тогава очите ни се бяха срещнали, той щеше да се смути, обърка и дори ядоса. Никой не обича да надничат в душата му - особено ако тя е бледа сянка на иначе пъстрия му образ. По пътя към дома мислите ми непрекъснато се връщаха към онези сълзи... Запитах се дали и черният коминочистач, който трябва да носи късмет, всъщност не събира четирилистни детелини, за да търси щастие?