Регистрация

Свободна душа

Общувайки предимно с призраци, изглежда, съм се превърнала и аз в призрак. Антиматерията е погълнала материята и ако хвърля бърз поглед в огледалото, едва ли ще видя себе си. Не помня кога точно се стигна дотам. Вероятно не е имало строго разделение до тази секунда съм била човек от плът и кръв, в следващата вече съм дух. Сигурно е ставало постепенно. Размивала съм се като рисунка с цветни пастели в детската градина след проливен дъжд, цветовете и очертанията ми са губели границите си, докато от мен не е останал и смътен, неясен силует, за когото нечий поглед да се закачи. Дали още имам сянка? Скоро не съм поглеждала назад. Не от страх. Просто забравих.

В един момент и хората са отвикнали да мислят за мен като плът и е останало само съзнанието за нечие духовно присъствие. Това ни е мечтата на нас, духовните хора, нали? И без това материалната обвивка бе бледа, слаба, неустойчива, вечно болнава, на всяка крачка ми напомняше колко свързани сме, колко условна е свободата ми... Все едно съм наемател в чуждо жилище. В един момент просто я пуснах да си отиде. Като че ли я уволних.

И започна моят истински живот. Волна и свободна. Без стени и прегради. Вечен скитник, без дом, но и без решетки на затвор. Сега мога да бъда навсякъде, във всичко. Внезапно, като че по чудо избягна връхлитащата върху теб кола с блокирали спирачки... Онези мрачни субекти от отсрещния тротоар те оставиха да продължиш пътя си и не те обезпокоиха... За малко да забравиш печката включена, унесен в поредната книга... Някаква, незнайно как и откъде появила се мисъл като запалена факла, изгаряща съзнанието ти, те кара да се прибереш вкъщи, за да заведеш сина си в болницата точно навреме, след като опасно се е наранил...

Във всичко това имам пръст аз. Това съм сега. След като престанах да съществувам в материалния свят, преминах в паралелната реалност, в едно по-висше измерение. Скромен служител на онази сила, която повечето хора наричат Провидение. Цял живот ме преследва усещането, че никъде, с никого, не се чувствам на мястото си, в средата си. Тук най-сетне се почувствах у дома. Не ме виждаш, но сигурно и при теб съм идвала, може би нощем, в някой твой сън.

Не ме виждаш, но някъде в съзнанието ти, някое скрито кътче ме е видяло и почувствало. Аз ще идвам и идвам всеки път, когато имаш нужда от помощ. Онази красива заблуда на хората, че имат свободна воля и всичко решават сами. Какво биха правили, ако не бяхме ние, техните помощници? Тяхната невидима, но сигурна защита...

До нови срещи!

Вера Хинчева