Регистрация

Категория: Стихотворения

Черни облаци дохождат,
вятъра повява нежно,
житни класове танцуват,
слънце свети неуморно.
Капки дъжд политат,
мишка уплашено побягва,
листа зелени плуват,
слънце мъжделее тъжно.
Дъга земята обгражда,
пчела жужука монотонно,
капки бистри отразяват,
слънце весело припича.
Дъжд вали, вали дъжд, вали,
дъжд вали, а в душата ми ръми.
Някак си щастлив съм, разбери!
Капките се стичат по лицето,
и покриват бистрите сълзи.
Но не унивайте, приятели добри,
тез сълзи са истински щастливи.
Някак си щастлив съм, разбери!
И стоя си аз в пороя и не мисля
нищо, че душата ми пламти.
Но не унивайте, приятели добри,
този пламък от любов гори.
В душата ми ръми, дъжд вали,
вали, вали дъжд, дъжд вали.
Душата празна, безвъзвратно охладена
от тъга и много болка е сломена!
Истината бавно покрай мен минава и нахлува,
тя е тази която те разсича и завинаги лекува...
Къде замина тази обич непреодолима,
къде е ласката, тъй неповторима?
Гняв и ярост ме притискат във прегръдка здрава
дъхът ми спира, съдира ме и никой не прощава!
А бурите връхлитат пак
една след друга.
Понякога са силни -
трещи и пука.
Понякога са тихи -
по щетите виждаш силата.
Но всички те
са отчаяно обречени.
Разбиват се
в Крайъгълния Камък.
Разстрел със дума в гробна тишина.
Сълза кървясала тече по бяла скула.
Рикошет случаен във отсрещната стена
отеква, връща се, отново удря.
Разстрел. Един единствен- СБОГОМ.
Плътта пронизана е с тоз куршум.
Сърцето пръснато на хиляди микрона.
Душата поразена чезне като в сън.
Разстрел. Очите бистри бавно помътняват
и пръстите са стиснати в юмрук до бяло.
Земята черна. Подкосена там остава
една любов живота си неизживяла.
Бездомнико,
ела да те попитам!
Какво те е довело в този град,
къде си ходил и какво си патил,
кой те захвърли в тоя бурен листопад.
Бездомнико,
да поговорим малко!
И аз се лутам в този шеметен копнеж,
печеля всеки ден и губя неуморно
от ласкавия си стремеж.
Сега спечелила съм малко време,
ела, на тебе ще го подаря,
какво като е зима и е бреме
навън да се стои в студа.
Ще пием по кафе и ще те слушам,
а ако искаш, ще ме слушаш ти,
И няма да те карам да се сгушваш,
в отминалите ти беди.
Ако за миг земята спре и грейне,
бездомно слънце, твой събрат,
ще зная някой ден, че нейде,
един човек е по-богат.
Дали ще мога да простя? Или пък няма?
Дали ще можеш да простиш и ти?
Дали ще пламне между нас отново пламък
или ти просто вече всичко изгори?
Дали отново с теб ще сме щастливи
или ще тегнат вечно върху нас
отсенките на спомени горчиви
и ще навяват помежду ни мраз?
Как искам времето назад да върна...
Как искам и да спре да ме боли...
Защо живота ми ти тъй го преобърна?
Сега сърцето ми не спира да кърви...
Уж казват, времето лекува
привити рамена изправя ...
годините минават, не ликувам,
остана спомен от една раздяла.
Остана спомен от една усмивка
остана спомен от една печал,
на мястото на думите за прошка
сега живеят призраци с кинжал.
А щом настъпи време не мразете
бъдете топли, нежни и добри,
последния си миг дарете
на този, който ще го оцени.
Мъстта отрова е зловеща
не позволявайте да заживее в вас,
да правим грешки е човешко
ваксини няма против бяс.
Но има обич и сърдечност
и има красоти и блян
и малко кротичка човечност ...
да бях ги дала!
И не бих живяла с пепелта!
Аз знам, че вечно ще ме помниш,
аз знам, че вечно ще ме знаеш,
аз знам, че все ще ме говориш
и знам, че все ще ме мечтаеш.
Ръцете ти - изкряща топлина,
очите ти, зелена са отрова,
а устните са приказка една,
насън ще бродя, докато мога.
Аз знам, че вечно ще те помня,
аз знам, че вечно ще те зная,
аз знам, че все ще те говоря,
и знам, че все ще те мечтая.
Обиждаме, кориме - като за "Бог да прости"
обичаме по малко... Тя - Любовта,
(само е на гости) посрещната, желана, но...
да не се застоява, че загрубява.
Но... страшното не е в нищетата,
страшното не е и в суетата...
Страшно е, че в делника днешен,
делник без край,
не изпитваме страх,
от това, че след миг ще останем сами-
само с нашия вик...