Регистрация

Категория: Стихотворения

Тъй топла лятна вечер,
тъй топло е и сърчицето ми.
Ах, как сладко пее щурчето наше!
Късно лято,
есен идва.
Бавно с тишина
и греещата звезда си отива.
Но аз знам, ще дойде тя догодина.
Ще се смее,
а щурчето наше ще пее
и пак сърцето ми топло
ще грее.
Плейбой, ти си просто плейбой.
Нямаш нищо дрого освен красота
и великата екстра-лъжа.
Харчиш много, както пари,
така и от душите на жени.
Похарчи моята душа
с твоята лъжа.
Намери си друга!
Нека тя остава без душа.
Беше за два дена,
а сякаш за миг полето побеля.
Този цвят на невинност и тишина ме прегърна.
Децата буйни скачаха по снега
сякаш бе облак.
А аз потъвах в него...
Защо децата можеха,
а аз не?
Потъвах, все повече и повече...
Бях наказана да порасна бързо.
Ревнувам и ще ревнувам
цял живот.
Ах, зима тежка!
В твой ден се родих
и съм по-топла дори
от лятото горещо.
Обичам всичко и всеки на този свят.
Вярвам в силата велика,
на любовта си силна и добра,
слънчева вода в душата блика,
подарявам ти мойте крила.
Раздира той сърцето ми кървящо,
болка силна в мен крещи!
Защо отиде си? Къде си ти?
Ще зърна ли отново твоите очи?
Далече ти завинаги замина.
Остана в мен животът-самота,
че аз без теб не съм щастлива,
ала без теб ще бъда от сега!
И ето, днес усмихвам се, ала едва
скръбта раздира страдащата ми душа,
а спомен жив така гори...
Но завинаги от мен си тръгна ти!
Сама със себе си говоря,
сама на себе си се чудя аз...
Нима тожа възможно е да става!
Нима отново страдам без вина!
Допуснах те в сърцето си отново,
позволих да те обичам и простих,
ала човек научи ли се да прощава
ти превикваш само да грешиш!
Сега сама съм, ти сгреши,
уморих се да прощавам вече!
Нощта се спуска, вън вали...
В прегръдка зимна потъна тишината...!
Ще свърши нявга самотата
и отново аз ще ти простя,
ала от лед скована ще ми е душата,
а прошката ще бъде за финал!
Сърцето ми се ниже монотонно
и в ритъма на чуждото злокобно
се лута, като пътник без посока
намерил своята утеха
някъде назад в сумрака
Душата ми се търси в полумрака,
очите ми се лутат във шубрака,
а мислите летят към Върховете,
като далечно непознато цвете
Каква романтика
какво опиянение
и колко малко
истинско вълнение...
Човешка истина
стареещ порив
копнеж угаснал
и смърт любовна
Каква романтика
какво опиянение
и колко малко
истинско вълнение...
Любовен зов
на двама "нечовеци"
покрити със чаршаф
от жар стъкан
човешка истина
коварни думи
и само спомена
за радост-разпилян...
Каква романтика
какво опиянение
и колко малко
истинско вълнение!...
Копнежите във този миг умират
и спомени връхлитат нежната душа
А слънцето раздиращо простора-
изстена и потъна в пепелта...
Жар огненочервена и потребна
От смърт и глад се не бои
жар глупаво изпепелена-
от смешния човек се най-мори!...
Слети са морето и небето,
хоризонта губи се в мъгла,
слънцето прокрадва се където,
вълните се целуват със брега.
Бях забравил как се целува,
длан във дланта как гори.
Мислех, че вече не съществува
болката, онази отляво, дори.
Е, имало сърце да види
а, знае ли се още докога,
човекът може да обича,
тъй както, вазата цветя.
Докосни устните ми! Помниш ли ги?
Същите устни, чиято топлина те опияняваше и чиито целувки бяха единствено и само за теб. Какво чустваш сега?
Позна - студенина.
Ела в преръдките ми! Не си ги забравил, нали?
Това са обятията, които искаха, жадуваха и чакаха само теб. Където потъваше в океан от любов. Какво усещаш сега?
Точно така - хлад.
Погали кожата ми! Познато чуство, нали?
Помниш, как само ти можеше да я запалиш, само с едно докосване, една единствена целувка. А какво става сега?
Да, нищо.
Сега се заслушай в ритъма на сърцето ми! Кажи ми, какво чуваш?
Помниш ли, как то биеше заедно с твоето, как спираше, когато си тръгваше и отново трепваше за живот при всяка мила дума. Какво ти казва сега?
Не, сгреши. То мълчи.
Какво става? Не разбираш ли вече езика на тялото ми - безразличие, студенина, хлад, мълчание.
Върви си! Този път краят е за теб! Боли, нали?
Но знаеш ли -
по-силна съм от това.
По-добра съм от теб в твойта игра.
Защото и аз като теб си играя с много сърца,
и твоето искам,
протягам ръка...
Но нито аз ще те имам,
нито пък ти мен,
защото сърцата ни са празни и мъртви за утришния ден.
Други играчи с тях са играли
и бавно, но сигурно от чуства са ни оттървали.
Да продължим напред,
да взимаме още сърца.
И може би някога пак ще се срещнем
да потънем заедно в океан от самота.
Хиляда години аз бих те прегръщала,
хиляда години с нежни ръце .
Хиляда години аз бих се завръщала
и още хиляда с любящо сърце.
Хиляда години аз бих ти прощавала,
хиляда години с кротка душа.
И още хиляда, защото ми трябваш
хиляда години на тази земя!!!
...Така копнея да те зърна...
Ала не мога, ти го знаеш...
Трябва друг път отново да поемеш...
Ще се помъча да отцелея,
ще се опитам да не плача...
В мен нещо страшно натежава...
Моят сълзлив поглед улавя
в размазани щрихи лика ти,
който за миг радост доставя
и чезне, скрит зад спомени смътни...
За кой ли път съм сама и се питам:
"Нима родила съм се да страдам?
Защо? Нима искам много?"
Защо така е безпощаден,
безчувствен, глух за мене Бога?!?
Макар на клада да умра,
макар на сила разделени,
за тебе, мили, ще горя...
дорде сърце ми тупа в мене...
Макар часът да е ударил
не ще спра да те обичам!
С бяг свойто време изпреварила,
в съня ти нощем ще надничам...
Очите си с твойте да слея,
да вдишам неподправената доброта.
С гласа ти бисерен да пея,
да вникна в нежната душа.
Дойде в съня ми толкова омаен,
по-крехък от стъблото на дръвче.
И луда страст, тъй незнайна,
обвземе като мъничко дете.
Аромата на косата ти почувствах,
прекрасното, човечното сърце.
Бленувам не на сън, на яве да те зърна,
но това е невъзможно, вече - не.
Поне в съня ми тихо идвай,
на облаче се спускай през нощта.
Тъй прекрасен, мил и звезден,
ЕДИНСТВЕН СИ МИ НА СВЕТА!!!
Разумът от теб се отрича,
той знае, че пак ще боли.
Но тялото още те обича
и кръвта ми безумно гори.
Пред очите ми изкача твоя лик,
споменът за теб ужасно боли.
Душата ми надава мъчителен вик,
а сърцето ми плаче - в него си ти!
Не ми тежи, че в тази теорема
всеки обич иска да краде,
но ми тежи, че всеки нагло взема,
а никой нищичко не иска да даде...
Но ти си мислеше тогава
"Тя бързо ще забрави и прости".
Но тук си сбъркал, Дон Жуане!
Отивай си! И прав ти път!
Ти просто целият си една имитация на плът!
Щасливи хората били
- родило се доброто
дарил им бога наш криле
и вяра във живота.
Красиви чувства весел смях
децата дар очакват
дошла е Коледа при тях
очите с радост светват.
Сама съм и плача,
душата умира
и спомени гаснат в пепелта.
Мечтите лутат се
в безброй коридори,
те изхода търсят,
но няма врата.
Бавно угасва
и последния порив,
в лабиринт затворена е
сега любовта!