Регистрация

Категория: Стихотворения

Защо отиде си в онази нощ дъждовна?
Защо остави ме сама кажи?
Аз знам, че нашата любов е невъзможна,
щом пътя ни на две се дели.
Без теб не мога да живея и секунда,
за мене ти си целия свят.
Думите не стигат да опиша,
любовта преливаща от моята душа.
Искам те сега до мене,
да ме погалиш нежно
с целувка сладка да събудиш в мен страстта,
но няма те...
И дори, когато се любите
пак си представяш, че съм аз,
но когато тя те нарани
недей да идваш при мен
нека и теб те боли малко.
Когато тя си тръгне,
не идвай пак при мен,
вратата вече е затворена за теб!!!
Ти имаш ли сърце се питам,
обичал ли си някоя жена?
Заставал ли си като мъж пред нея,
изпитвал ли си мъка, самота?
Защо сърцето ти не чувства,
нима е късче лед?
И питам се защо те срещнах,
защо обичам точно теб?
Да кърви душата в мрака,
предвкусвайки безчувствено смъртта,
да те душат сълзите ти отровни,
разяждащи, пронизващи плътта.
Създадох те в мечтите ми наивни,
до гроб ще помня този сладък грях,
разсъдака ми заличи с целувки,
разбивайки мечтите ми на прах.
Но въпреки лъжите ти безкрайни,
аз името ти нежно пак изричам,
а тялото си спомня твойте ласки,
аз мразя те, защото... те обичам!!!
И вятъра вие смразяващо силно
във бездна дълбока потъва света,
всичките къщи са жалостно тъмни,
а на прозорците ледени цветя.
И колко страшно става нощем,
щом всичко стане в тъмнина,
и в този мрак се носи песен,
злата песен на смъртта.
Нощта е някак странна, студена,
носят се писъци, трясък и плач,
крилати змеьове пърхат с криле,
под зла орисия е целия свят.
Черни облаци в небето се крият
забулени във мрака и скръбта,
дяволи бродят свирепо убиват,
всичко що изпречи се пред тях.
Ангели черни над гробища плачат,
сълзите им, огромни локви от кръв.
Сенки пробягват по тъмна пътека,
водеща всички към тяхната смърт...
Когато тръгваш по пътя погрешен,
когато посрещаш гост нежелан,
когато запяваш грешната песен,
когато оставаш за кой ли път сам...
Тогава почукай на мойта вратичка,
тогава почукай на мойто сърце,
тогава ще видиш златната птичка,
която ще плесне със златни криле.
Която с олтар от цветя ще те стопли,
която в море от любов ще те скрий,
която завинаги с теб ще остане,
която в живота с теб ще гори!!!
Нашепва вятъра
скрити слова,
а мрака се спуска
по зъл и злокобен.
Бавно престъпвам,
със страх без кураж
пред пътя ми
чудна пътека изниква
тръгвам по нея,
но сякаш мираж
пред очите ми
чуден дворец се издига.
Протягам ръка
да отворя вратата
уви, тя изчезва
покри се в земя.
Събуждам се аз
и виждам луната,
тогаа разбирам,
че бил е съня...
Всеки върви невидим за други,
всеки със своя товар на гърба.
Всеки се сблъсква с различни присъди,
сочещи пътя към свойта съдба.
Едно момиче тихо плаче,
сама на този свят сега е,
без подкрепата на майка
и без закрила от баща й.
Недей момиче ти да плачеш
със плач успех не се постига,
ти трябва смело да крачиш
напред, към щастието мила!!!
Изгаря тя по теб любими,
гори ме тя със силен плам.
Обичам те, върни се мили,
обичам те, нима е грях.
Но ето гръмотевица проби ме,
разби тя моето сърце
в сърцето ми ти бе един-единствен,
но няма те и страдам аз.
В очите празнота се вижда
те гледат в тъмното небе,
душата ми отлита - волна птица,
а вцепенено тялото лежи до теб...
Ще падне тихо над земята,
ще те обгърне със студена длан
ще те помилва с плесницата на съдбата
и ще замлъкне нейде, ни чут, ни видян...
Пристъпва бавно като призрак
изправя се пред светлата луна
поглеждам го със ужас аз разбирам
лицето на мъртвец пред мен стои сега.
Очите му студени сребърни монети
втренчени са в моите очи
лицето му тъй сгърчено и бледо
обръща се към мен и с поглед моли ме
ПРОСТИ!!!
Студът смразява сърцата горящи
превръща ги в камък душите във кал.
Зимата идва снежинките падат
постилат земята със сватбен воал.
И в мрака отчаяно мисля за тебе
сълзите ми капят във локва от кръв
танцува смъртта със моята болка
смее се тя на моита тъга.
В сърцето усещам пробождаща рана
в душата бушува силен пожар
кръвта стича се по моите длани
и пада долу в моите крака.
Събуждам се от грозен писък
поглеждам през прозореца и там си ти
лежиш безжизнено самичък
и лъха вятъра твойта коса.
Докосвам те
така студено е лицето
очите празни-гледт те през мен
треперя в мрака
плаче с мен небето.
Но няма те - макар да си до мен!
Не зная ти дали ме искаш
не знам дали и тебе те боли
дали във мрака търсиш моя поглед
и взираш се във моите очи.
Ще бъда огледало вечно
на твоята очернена душа
във всяка друга щом погледнеш
със моя образ да е тя.
И пак очите щом затворя
да виждаш мен-до теб в нощта
заклевам те нещастнико да просиш
тъй както аз за любовта!!!
Вяра, обич и закрила
искам само аз от теб!
Тъй ли тръдно е да знаеш
как сърцето ми тупти и
шепне плахо:
"Обичам те, но прости!"
И ти обичаш истински и прямо,
а тъмнината дърпа те назад,
когато малко ти остава само
да си щастлив, настъпва пак обрат.
И има толкова причини
да кажеш "сбогом" или да простиш,
но я оставяш и пак като слепец вървиш.
Сега отчаянието е по-голямо.
Та нали самата ти се нарани...
А щастието толкоз близко беше само,
но обърна се и продължи....
Ти потъпка без пощада
най-съкровенните мечти.
Но заслепена в маскарада,
аз пак те търся. Виждаш ли?
Ти прониза ме без жалост
с отровни, хиляди стрели...
Но истината несъзнала,
аз пак ти вярвах. Помниш ли?
Ти ме замени със друга.
Лъжата ти ни раздели.
Но неспособна да си тръгна
пак те обичам. Знаеш ли?
Силна болка във сърцето му ще пламне
и ще се разкъсва на парчета,
но няма кой да му помогне - сам е,
а от мен вината е поета.
Ако можех само грешката си да поправя,
каквото сторих да забравя,
но уви, не мога вече,
сама ще се отдръпна надалече.
Трябваше ли той да страда без вина,
и дълго да живее в самота,
не, не заслужаваше това
и аз ще трябва вечно да живея с таз вина.