Регистрация

Категория: Стихотворения

Сега те мразя в дън сърце,
обичах те, но вече не
не искам да си спомням твоето лице
за тебе място няма в моето сърце.
Мразя те и те обичам,
но повече по теб не ще да тичам
омраза във душата се засели
и чувствата ми вече са умрели.
Във този час стоя сама
и те заклевам в самота
дано усетиш как боли,
когато във сърцето обич не гори.
Заклевам те да страдаш,
за грешките да съжаляваш,
да разбереш във този час
какво в сърцето чувствам аз.
Живите твари бързат за вкъщи.
Само цветята се радват сега,
а небето отгоре все повече се мръщи,
и всява в сърцата на всеки - тъга.
Бунтува се, бушува, трещи,
защото няма я луната красива
и сърдито отгоре крещи,
сякаш земята със него се слива.
Лунните братя, с огнени езици,
удрят, бият, претърсват, на тях им е криво
и като стари елински критици,
мачкат по пътя си немилостиво.
А луната, горката, где се е свряла,
почива, нехае, нищо не чува,
ей я там, отзад, дълбоко заспала,
а баща й - небето, нека лудува.
Властно е да любиш,
да тръпнеш ти за моите ласки.
И не мисли, че ще загубиш
от сладкия си грях.
Телата ни безгранично чисти,
тръпнат за пиковия миг,
бедрата ти пулсивно греят,
гърдите ти красиви как светлеят.
Сърцето ти усилва пулса,
опитваш се дъх да затаиш.
Прокрадвам се към мястото свещено,
а ти полудяваш и крещиш.
В края на греха ни,
кадифена роза ще увековечи,
това чисто чувство, наречено любов,
вкарало ни в златния си обков.
Кой каквото ще да казва:
ЛЮБОВТА НЕ Е ГРЯХ,
и най-сладка тя е,
когато е споделена между нас.
Беше празник,
утре ден по-светъл беше
и новата година всеки
бързаше да приюти.
Но никой и не забеляза,
там, във тъмнината,
сам-самичко във нощта
разплаканото детско личице.
Само бе то......
без майка и баща
и нямаше кой сега
да стопли детската душа.
То бе слабо, плахо,
нямаше и шест дори,
а суровата съдба -
какво му причини.
Искра надежда
във себе си таи,
че някои ще се смили
и с топлота ще го дари.
И въпреки тъгата,
прегърнато с нощта,
сред пухкавия сняг,
сърчицето детско тихичко заспа.
И сънува сън чудесен,
че е с мама и със татко,
и запя то празничната песен,
с гласчето си тъничко и сладко.
Усмихна се насън,
последно, както мило спеше,
че самотно то не е
и със близките си полетя,
защото ангел вече беше.
Погребаха малкото телце,
невидяло сутринта,
но с усмивка на устата,
защото нямаше я вече самотата........
Тъй бавно времето тече,
не чува и неще да спре,
върви напред,
променя тоя свят.
Минуват месеци, години, векове,
менят се държави, политици и царе,
безброй години за едни безспирно тържество,
за друг остая мрачното тегло!
* * *
Българийо, ти всичко си видяла
и черна нощ, и светал изгрев нов,
и тежко робство си търпяла,
и си плувала в любов.
<blockquote>И твоите юнаци храбри
за тебе мрели са без страх.
И хора със велики дарби
разнасят по света твойто величие
и крах.</blockquote>
Ти, Българийо,
майка на безстрашни синове,
закърми в мен любов
към твойте златни векове.
<blockquote>Ти ни даде Ботев, Вазов
и научи мен тебе да обичам.
Даде Смирненски, Вапцаров
и заръча всички хора
братя да наричам!</blockquote>
Смолян - 2005г. Иван Горанов - Го-Ро
Това така е
и знам, че всеки знае-
раждаш се, живееш и умираш,
а смисъл в нищо не намираш.
Сега си тук,
а утре-не,
да живеехме поне добре
и всеки със усмивка да умре.
Навън е топъл прекрасен слънчев ден.
Бързам да изляза и да се усмихна на слънцето.
То ме гали с неговите лъчи.
То е нещо свято за мене.
То е като цвете нежно и стопля с радоста си цялото сърце.
Но никога не виждаш, че небето е опустошено,
когато няма радост в твоето сърце студено като лед!
... И няма ден, и няма нощ и бряг безкраен.
... И няма мир, и няма сън и няма край по-траен!
Но не унивай, не плачи...безкрай,
не страдай, не заспивай...има Рай!
Един ден ще се надсмиваш,
с усмивка по-чиста от сълза,
когато ти нещастието приспиваш
и се изсмееш на жестоката съдба!
Тържествувай над тъгата и плачът,
вярвай, че ще дойде и мирът!!!
Любовта е като буря в мрачното небе,
изпълнила с тъга едно сърце,
любовта е като ярката звезда,
оставаща завинаги във таз душа.
Любовта е като слънцето в небето,
като радостта и обичта в детето,
тя те гали с парещи лъчи
и изпълва с радост твоите очи.
С треперещ глас
Изричам думите бликащи от моето сърце:
Господи много грешна съм аз
но не съм дошла да се моля за моите грехове.
Падайки на колене
аз моля горещо
Господи само той ми е на сърце
не можа да заличи следите времето.
Вместо на тебе Господи
сутрин на него се моля и вричам
Вместо твоето име Господи
Неговото вечер изричам.
Прости ми Господи
НО това ми е най тежкия грях
него да обичам Винаги
и до днес не спрях.
Да знаят птиците в гората
какво измъчва ми душата
та песни нежни да запеят
сърцето ми със тях да сгреят.
Да знае само, ах, луната
какво измъчва ми душата
и със сияйна светлина
да сгрее моята душа.
Чакам да се върне пак нощта,
да удавя мъката в съня
и теб да зърна във мъглите
за да върнеш радостта в очите.
Но ето идва утринта
и губиш се в миража от съня
и пак започват да текат сълзите
и моята утеха са мечтите.
С надежди, вяра и мечти очакваме пак новата година
с веселие, тъга, спокойствие и бури старата отмина
и може би така ще тръпнем вчера, днес, дори до века
докато е жив, все с поглед в Бъдното е взрян Човека
Спомняш ли си вечерите в
които баба къщата заселваше
с принцеси, с принцове
със змейове и със юнаци
и с много топлота и искреност.
И после как детските мечти
отнасяха те надалече
в приказния свят, при чудесата.
И как щурците след това
с песни приспиваха те в мрака.
Сега е късно.
Тиха нощ.
Мечтите детски отлетяха.
И няма да се върна вече
в бабината къща.
Отдавна тя е разрушена.
Но спомените детски ще останат
чисти в моята душа.
И вечното очакване тревога!
И вместо топлината на детската ръка
студената убиваща стомана.
Очите на едно дете са
пълни със сълзи,
то иска да игре,
то иска да живее,
то обвинява.
Докога ще има укор
в детските очи?
Ако някога във облаците бели
зърнеш своите мечти
не отбягвай срещата със тях.
Остави ги да погалят
с капки твоите коси.
Ако сред звездите някога
ослепително сияние съзреш
не притваряй в страх очите
а с любов го приеми.
Тежко е...но избор нямах:
спасих живот, загубих любовта,
надявам се да срещна скоро друга,
която да се бори при беда.
Сгреших...не сме един за друг родени
и спри да гледаш само своята съдба!
Защото както аз обичам тебе ще обичаш друга,
а тя не ще споделя любовта...
Опитах с акварел
да нарисувам живота.
Не стана.
Четката оредя,
боите ми свършиха.
Не стигна до края белия цвят
за бялата зима,
за бялата пролет
по целия свят.
Страх те е, да ме обичаш,
да ме поискаш,
да ме дочакаш!
Страхувай се тогава,
страхувай се за винаги,
но аз, няма да спра да те обичам!
Не се страхувам да живееш
в мислите ми,
в думите ми,
в сърцето ми,
в живота ми,
не се страхувам от това, да те обичам!
Така, както ти не можеш да обичаш!