Регистрация

Категория: Стихотворения

Живота, който имаш ти харесва
Довела си нещата си дотам
Където ти се чувстваш сигурна
И всичко друго е мираж
И аз не знаех, че ще тръпна
В очакване да чуя твоят глас
Терзаейки се, мислейки,
Изгаряйки до болка в самота
А казват времето лекува
Лекува само то глупците
Защото просто те забравят
Това, че живи са били.
Мисълта за теб е
Мъничка прашинка от живота
Прашинка даваща живот
Прашинката, която ти изпращам
За да ти кажа, колко много ти ми липсваш
Постой навън
Послушай вятъра
Веднага ти ще разбереш
Че носи той на своите криле
Едно “обичам те”
Което аз не мога да ти кажа
Защото си далеч, но толкоз близо във сърцето ми....
Тoва е всичко.
Знам, за нас пътя свършва
до тук. Сваляме очи
и мълчим нито дума
нито звук.
Пак заваля, но това са сълзи
от мойте очи, падат умарено
и бавно потъват в прахта.
Трябва лошите мисли в
мен да спра, за да мога
да живея без теб сега.
Няма да плача в мъглата
обгърнала ме сега.
Спри, протегни към мен
ръка и изречи онези
слова, за да се вдигне
тази мъгла и спре дъжда.
Но стойм и мълчим без слова.
Те за нас са без цена,
те нямат онази сила сега.
И дъжд пак заваля,
заплака и моята самотна душа,
за отиващата си от мен любов,
за моя свят останъл пуст и суров.
Най-абсурдна съм аз, по-абсурдния-ти,
а пред нас е безкрая на времето.
То се влачи едва, що обувки протри,
много важно, че с тебе сме бързали.
Прегърни ме, Любов!Прегърни ме сега.
Имам нужда от твоята сила.
Искам с теб да намерим най-накрая брега,
който толкова време все търсим.
Заведи ме далеч от абсурдния свят,
в който само абсурди преглъщам.
Що обувки протрих да избягам сама...
После, спънах се в теб неочаквано.
Погледни ме, Любов!Виж, в очите ми две,
два зелени абсурда танцуват.
А пред тях е мъжа, който с нежни ръце
ме прегръща в света от абсурди.
По Млечния път се разхожда.
Румба играе с Луната, танго.
Хваща вятъра и го превърта -
лек финт.
Скубе всички обиди.
Не плаче.
Хвърля зарове в небесата
(отречи ако не си печеливш?).
Гали те, когато си тъжен
(скърби вместо теб)
Целува те
и се разстила като тревичка -
да стъпиш, когато нозете болят.
Търпи те пиян.
Подава ти риза (за тайните срещи)
Смела е.
Гърми от очите ти.
Цели се точно - в сърцата на всички жени
(мъжете преглъщат,
вероятно те псуват на ум,
после осъмват на твоето рамо - приятел си)
В сетивата й вечер нощуваш,
с фантазии те завива
и любиш всички жени от очите й.
Тази Муза ли искаше да убиеш?
За птицата - загубила деня си,
ноща е изход от зловещата тъма,
но тя излита само във съня си,
а утрото оказва се поредната забита във гърба кама!!!
Среднощна птица е душата ми самотна,
отчаяна от този свят суров,
среднощна птица е душата ми сиротна,
невярваща, но молеща се за любов!!!
Не оцених какъв си всъщност
все се дърпах за мен беше важна само хорската външност...
Ти дойде и ме измъкна от тъгата,
ти дойде и върна ми светлината!
А аз упорито затъвах надолу,
не мислейки, че за теб съм начало ново...
Спаси ме от самата мен!
Изгори всеки един спомен!
И не бягай помогни ми
не издържам БОЛИ МЕ!
Ти единствен остана, няма на кого да се опра,
моля те, ела дано тогава се спра!
Аз съм си най-страшният враг и най-болезнен,
той ме кара да се чувствам безполезна.
Протягам ръка към теб с последната си надежда
и знам, че само ти към пропастта не ме отвеждаш!!!
Ден и нощ пред компютъра дрeмуцам,
пиша безспир писма любовни,
ала нещо в музата бая закуца -
май ми липсват знания основни?
Слушам радио Атлантик до полуда,
мисля си за всичко що отмина,
но чувствата не търпят принуда.
Не, не така любовта загина.
Жива е, жива и аз ще я открия
в свитото ти, топло сърчице
и всички сълзи ще изтрия
от ясното ти мило личице.
Начало с нови сили аз поставям,
с тези няколко простички куплета,
с лирика тракийска се залавям...
О, Елена, вслушай се в комитета!
И все така грубо тръшва се вратата
идваш вече ти,
но не ми потрепва веч душата
щом гласа ти извънти.
Искам да забравя тебе
да се върна у дома,
не искам да потрепне
ни сърцето ни гласа.
Искам да престана
да те обичам все така,
искам пак да грейна
да не очаквам целувката ти в нощта.
Знам, че някой ден ще грейне
в душата ти искра,
тогаз ще ти е мъчно веч за мене,
но за теб не бих дала и пукната пара.
А как ми липсва вечер в парка,
вървим, смеем се - без мярка!
Лятото със топлия си дъх шепти:
"Не бойте се деца!"
гласът му из дърветата ехти!
Парка, там със пейката позната,
седи сама, погълната от тишината!
Гледа красивия танц на листата,
но няма го онзи смях,онова лудешко въртене,онези мечти,
стигащи до небето почти!
Няма я хорската врява,
няма я онази пръскачка.
Едно дете седи и недоумява -
защо листата няма ги след младата метачка?!
Всеки върви във различни посоки -
сякаш никой не вижда самотния парк.
Всеки със своите бръчки дълбоки,
никой не вижда самотния парк!
Едно дете седи пред парка -
"Благодаря ти!" - прошепва със поглед тъжен -
"дето ме дари със щастие толкова пъти!"
и тръгва, не по своя воля,
а е задължен!
Пулс - сто удара в минута.
Двеста градуса -
в кръвта.
От желание съм луда.
Изклекувай ме.
Сега!
Една измислица,
така безумна,
превърнах
във живот,
в съдба
и в грях...
Съмнявах се.
Съперници сънувах.
И стихове им подарих -
със яд.
Сега разбирам
колко са нелепи
и радостта,
и болките -
от теб.
Далече си.
И верен,
и неверен,
еднакво липсваш
в тъжния ми ден.
Но някога.
ако те видя
с очите -
и с мойто сърце,
дали няма пак да те искам -
измислен,
създаден
от мен?
Жадният ти поглед ме стопява.
Разпадам се -
на хиляди искри.
любовта ни
всеки ден изгрява
под небе -
от розови мечти.
И пак ще лумнат
огнени езици -
високо, до самите небеса.
Почакай малко.
После ще ме видиш
как ще изгрея там.
Като звезда.
Цъка Живота - отмерено
и поправяме стари грешки,
но новите по-уверено,
ни нападат - по-човешки.
Чоплим рани прегорели,
от Любов - обидени
и стремим се в Живота,
другият да ни завиди.
Без дъх гробарите пеят-
шлагери от Памтивека,
пияни от апрак - замезват,
със спомените за Човека.
Наведи се и загаси свещта,
на страстта ми закъсняла,
с целувки ме разпилей в нощта,
преди зора да е огряла.
Тихо, тихо влез - заляла,
съня ми с твоя тих копнеж,
дори Смъртта да е довяла,
до мен годежния си скреж.
Бясно Вятъра дърпат,
влачат го натам - към чуките,
напразно крилете му пърхат,
между скалите - в пролуките.
А той плаче уплашен,
че изходите са затулени
и разтурва уюта домашен,
на корени и бурени.
Прегръща сухите клони,
в моя прозорец се блъска,
отдавна за помощ се моли
и вече едва съска.
А бурята вече отмина
и тих е снежният полет,
неусетно заспал край комина,
сънува Вятъра-Пролет.
Утоли копнеж любовен,
чак до края на нощта
и след този миг върховен,
изгасни като звезда.
А когато пак застене,
небето ронещо сълзи,
ти спомни си за момчето,
с най-искрящите очи!
И отново ще почувстваш,
ръце отричащи срама,
да те любят под небето -
къпеща се под дъжда.
Никога нямаше да ти прости,
но за пореден път ти в нея нещо промени.
Тя спря за теб да съществува,
обичаше ли я?! Или тя за теб нищо не струва?!
Чуваш гласа и треперещ - боли я,
но продължаваш - ти душевно уби я.
Няма смелостта да ти го върне,
въпреки че обичта в омраза ти превърна...
И тази тя, знам, че съм аз, но не го признавам,
защото още усещам болка, когато името ти споменавам...
Да се върна обратно е малко вероятно,
но знам, че те обичам и това чувство не е приятно!
И пътищата никъде не водят.
Отникъде -
заникъде вървят.
Аз чужда съм.
А искам да съм твоя.
И всички сетива във мен
болят.