Регистрация

Категория: Стихотворения

Ще откривам във твойте зеници
притаеното,
скрито от мен.
Ще повярвам
дори на лъжите.
Защото
не мога без теб.
Говори ми -
със шепот задъхан.
Докосни ме -
със жадни ръце.
И от другия свят
бих се върнала.
Защото
не мога без теб.
И трябва пак да тръгваме -
надолу.
Да стъпваме
по старите следи.
Това не искам.
Да останем горе -
като орли,
на стръмните скали.
И всичко в нас
умира.
В гърдите ми тежи, изстива
едно безчувствено сърце.
По малко
всеки ден умира.
Превръща се
във буца лед.
Тази обич
вече ме убива.
Като вечна жажда ме гори.
До последна капка
ме изпива.
До последна клетка
ме боли.
Но
нещо е
отдавна променено.
За Него
аз съм смисъл
и живот.
И първа обич съм.
И съм последна.
А ти си само
спомен -
отлюбов.
И спомените
вече избледняха.
Не ме вълнуват снимки,
ни писма.
Душата ми
с минути остарява...
Не се завръщай -
даже във съня.
Очаквах те.
Минутите броях,
Съня прогонвах.
Вярвах, че ще дойдеш...
А после
всичко в мене опустя.
Нощта си тръгва.
Идва ден -
без обич.
Ти помниш ли
как тука се кълняхме -
докрай да се обичаме така?
Но
с весел смях
вълнИте разпиляха
и тези наши клетвени слова.
ВълнИ, вълнИ,
дали се подиграхте
със пламналия в нас
любовен зов,
или тогава
мъдро проумяхте,
че беше само
пясъчна любов?
Сега очаквам теб,
загледана в безкрая.
И моето сърце
бездомно си остава.
Удавих се в сълзи.
И повече не мога.
Ела и ме спаси -
с последна капка
обич!
Ако същите думи
на друга прошепнеш,
забрави ме -
за миг ще си ида.
Любов ще потърся
на друга планета.
И пак ще съм Аз.
Ще ме има!
Ти вече не си слънце.
Ни вода.
Ни глътка въздух,
за да те издишам...
Превръщам се
във капка свобода.
Отлитам.
И от теб
не искам
нищо!
Стои сама в нощта,
това е нейната съдба.
Съдба, която я обрича
никой друг да не обича.
Тъй беше хубаво,
рано сутрин с колелото,
тъй беше хубаво,
късно вечер спяща в леглото!
Лятяхме нии безгрижни като пеперуди,
не мислихме за друго,
а другите ни мислеха за луди!
Слънцето играеше със нас,
а луната идваше да спи до нас!
Дните тъй дълги,
безгрижни, щастливи,
нощите тъй топли, красиви...
По полята се скитахме цял ден,
че чак хванахме щастливият тен!
тен от зелена коприва,
тен викащ: "Аз съм щастлива!"
Звездите шептяха за своите приключения,
а цветята за своите умения!
Цялото време беше за нас!
Цялото щастие играеше с нас!
Но защо сега това чудно време излитна?!
И до мен стои само някакво тягостно бреме и
не ме пуска да литна!?
Но аз ти пиша,
щом кат те обичам,
макар, че ти студен си и сега.
Ще го получиш, после, безразличен,
ще го захвърлиш при другите писма.
Аз ще те срещна с твоето момиче
и без омраза ще те поздравя,
какво от туй, че те обичам,
нима аз нямам право на това.
С него аз не искам нищо,
не носи ми то ни радост, ни тъга,
а просто свалям туй, което ме потиска
и туй което ми тежи.
Раздялата не значи край на всичко,
по-скоро тя е някаква умора.
Бъди добър, добра ще съм и аз,
поне в раздялата да бъдем хора!
Аз ще си тръгна,
няма да ти преча,
ненужни думи няма да мълвя,
за теб ще бъда чужда и далечна,
нима аз нямам гордост за това!
И нейде там, сред възвишения и студ
гдето сняг вали, покриващ зелените ели
отвъд заскрежените гори, и ледените езера
ще срещнеш някой, може би ... дали ??
И кой, ръка след толкоз самота ще подаде
на самотното дете изгубено в снега
молещо със поглед, изпълнен със сълзи
за приятелска усмивка, и прегръдка във нощта
как бих искал аз да бъда този някой
и всичко да завърши в топлината на деня,
но знам, че нямам тази свята сила
съдбата на някого, дори да искам, аз да променя.
По някога не се разбирахме,
но винаги щастливи се пребирахме.
Обичта тлееща между нас,
ни направи задружен клас.
Зная, ще е тежка таз раздяла
и мъката в сърцата ще е цяла.
Нека всички силно да крещим,
че раздялата ще победим.
Спомените с вас през всеки ден
ще живеят винаги във мен.
Нека негативите ние да забравим
и спомените нежно в сърцата да оставим.
Не се правя на мъченица
дори не искам вече да те обичам
ти си безполезен
а за мен всичко е толкова болезнено!
Вече се губиш в тълпата
и тънеш в нищетата
около теб хората едни са
каквото и да правят те не мислят.
Пред мен много въпроси постави,
но преди всичко нищо не направи
аз съм като непреведена книга,
която окова във верига...
И какво ли те очаква...
отсега близките ти те оплакват
и като криво огледало
съдбата те е изиграла.
Защо не искаш да повярваш
дори че слънцето изгрява...
кой ли те възпира
и защо ли толкова ти се умира...
Може би си човек неспособен
който от собственото си АЗ не е свободен!?
Актьорите излизат, гледат някакси смутени
от сценична треска малко притеснени.
Оглеждат публиката по балкона,
а тя стойката им, дрехите и тона.
После артистите се връщат зад колисите
и на сцената излизат само солистите.
Първи бе шутът малко съкрошен.
Пее, скача и се смее макар и натъжен.
А краля с делата си безмъртен,неумиращ
гледа шута, болката му не разбиращ.
Млада двойка на сцената излиза,
в тайните на любовта навлиза,
над тях купидона си лети,
весело очите си върти,
гледа, обсипал ги със своите стрели.
Богове, духове, сирени
гледат макар и уморени
артистите добри постоянно наблюдават,
и дори и малките им грешки съблюдават.
И остро критукават
понякога дори и псуват.
И въпреки това, актьорската игра
остава все така добра
Артистите за кратко се замаят,
но за славата желана, не мечтаят,
усеща се как на радостта ухаят.
Богове,духове,сирени
гледат театърните сцени
разговарят, радостни, засмени
Критиката им гореща от пещта
с благи думи се смени така, както се мени деня с нощта.
Времето лети, не се забавя
накрая…
Спъвам се, падам - боли,
но в мен остава надеждата,
че всичко ще се промени.
През каквото и да мина,
каквото и да ме сполети,
надеждата завинаги ще продължава да гори.
Колкото и да ми е трудно се опитвам
и мъката в краката си продължавам да подритвам.
Има спомени, които уж са забравени,
но продължават да живеят в мислите ми разядени.
Сърцето ми плаче, от болка стене,
но продължавам напред,
пренебрегнала лошото време.
Игнорирайки всичко човешко,
вървя напред, без да виждам какво има зад мен.
Не искам да поглеждам отново погледът ви студен.
И ще продължавам да се боря до последния си ден!