Регистрация

Категория: Стихотворения

Аз пред тебе
няма да призная-
колко страдам,
колко те обичам.
Ще поскиташ малко.
И накрая
сам ще дойдеш.
И ще коленичиш...
Думи.
Казани.
И премълчани.
Извират от самите ни сърца.
Сами отварят
и лекуват рани.
Обичам те.
Обичаш ме.
Чрез тях!
Ти си тук - бяла, нежна, свенлива...!
...моето тяло със твойто се слива и бавен танц
заиграваме...
...но слънчев лъч в лицето ми блесна -
и тогава разбирам, че тебе те няма,
че си е отишъл поредния спомен за теб -
моя, малка, красива Принцесо!
Аз мога сам да те оставя,
но не мога тебе да забравя.
Аз мога грешките си да поправя,
но не мога себе си да изоставя.
Аз мога още да живея
в свят свободен ден и нощ,
но после с радсот ще запея
с невидимата моя мощ!
И някаква тревога дебне.
Смущава
крехката ни обич.
И чувства,
вече непотребни,
превръща
във ненужен спомен.
Но тази доза
вече не ми стига.
Лекарството е
със изтекъл срок.
Дори започва да ми се повдига.
Ще трябва да си купя
нов сироп!
Сега си със мен.
Докога?
И доколко?
Обичаш красиво.
Прилича на филм.
Изгарям от обич.
Умирам от болка.
Залязват във мен
неизгрели мечти...
Но беше до тук.
В този миг осъзнавам:
те спирки са били -
по пътя
към мен.
Аз съм ти изгревът.
Аз съм началото.
Изгрев без залез.
Безкрайният ден!
Аз мога да те чувствам,
да те имам -
дори да си
на края на света.
Не питам кой си,
как да те наричам.
Аз просто зная -
ти си любовта!
И изгреви,
и залези се раждат -
безумно,
във самото ми сърце.
Кръвта ми пламва
в непосилна жажда -
единствено за тебе.
И към теб.
Дали ще дойде
онзи миг върховен,
когато
само мой
ще бъдеш ти?
Недостижим -
като несбъднат спомен.
И пагубен -
като фатален миг!
Какво си мислиш ти сега?
Сълзите ми пресъхнаха, изгубени в нощта,
за теб не ще заплача вече,
сърцето ми крещи ела, а разумът ми - стой далече
Обичах те аз някога така
силно бърно, както никой до сега,
но ти уби дори надеждата във мен
не ще ме вземеш пак във плен
И умирам бавно на огнена клада
нощта вече не ми носи наслада
Сама ще продължа по пътя си да бягам,
по-добре сама, отколкото да страдам!
Треперещи от страст души,
сякаш на земята са сами,
а луната във захлас ги гледа
и ги крие в сянката си бледа.
Устните попиват кожата нежна,
изгарящата сладост е неизбежна
и нищо, и никой не може да ги раздели,
щом принадлежат си техните съдби.
Роса се стича бавно по листата,
галейки ги с нежните си ласки,
а утрото разцъфва във позлата,
готово да посрещне новите си страсти.
Обляни от лъчите на зората,
будим се и тръгваме към новото начало,
не ще ни спре дори и нищетата,
щом сърцето да обича е избрало.
Ти беше огънят изгарящ пак плътта,
наниз от емоции и печал,
отново ти ми подари страстта,
за която всеки би мечтал.
Ти беше свеж и топъл летен ден,
а колко е студено днес навън,
и бе изкрата във сърцето ми студено,
а се превърна в черен трън.
Болката в душата, която ме раздира,
изпи последните съзли от мойте очи,
по-добре безчувствена отколкото ранима,
такава днес ме правиш ти.
Седиш във ъгала и страдаш,
мъчиш се да станеш но пропадаш
нима пречупена е твойта воля
защото изпусна любовта по неволя?
Недей се чуди ти какво загуби
и не оставяй болката да те погуби,
запитай се и хубаво си помисли,
лубов ли щеше да е ако не боли?!
И радвай се на следващите дни
сякаш никой няма да те нарани,
но недей забравя никога туй чувство,
защото да обичаш е изкуство...
В прозореца ми
паднаха звезди,
потрепваха смутени.
И всички питаха
къде си ти,
защо не си до мене.
Сега съм
пъпка-цвете във роса.
Поспри и ме погледай -
за наслада.
До утре
може и да прецъфтя.
И утре
ти не спирай.
Отминавай...
Постигна го.
Успя.
Остана с двете.
Лъжа и истина
в едно събра.
Почакай малко.
Идва твойто време.
Когато ще си тръгнем.
Аз и Тя!
След всичко
мога
пак да те обичам.
Но в мене
всяка клетка ще кърви.
От тебе бягам.
И към тебе тичам.
С една усмивка.
И с безброй
сълзи.
Заспивам -
сънувам полет на орли.
Прекрасен изгрев
надеждата във мене
тя не спи.
Очи отварям –
истина е
Ти до мене си.
Прегръщаш ме и зная,
нищо не е както преди.
Сърцето ми е цяло.
И пулсира.
Не иска да върви.
А да лети.
Оглеждам се.
Посока си избирам.
И хоризонтите
поглъщам.
Със очи!