Регистрация

Категория: Стихотворения

Какво ли би казало малкото мече,
ако да говори можеше някак,
дали щеше да разкаже за невинно дете,
или за влюбени в очите с блясък?
Прегръдка, целувка и още една,
то помни безкрайните страсти,
знае, че тя беше негова мечта,
а той - обектът на нейните ласки.
Така беше, то наистина помни добре,
но за тяхната любов платиха суров данък,
едничкото което не знае е че,
те са завинаги двама под студения камък.
Беше ден най-обикновен,
но след време аэ раэбрах,
че тоэи ден е бил последна
среща между теб и мен.
Докосна ръцете ми -
политнах, разперил ръце
в една посока със вятъра.
Докосна и мислите -
всичко стана различно.
Усетих, че мисля за другите.
Ти спомняш ли си колко
щастлива била си сгушена в него?
Ти спомняш ли си първият път...
когото направите жена?
- Кажи - помниш нали?
А помниш ли болката от вашата раздяла
помниш ли разплаканите си очи
ограбените си мечти?
Помниш нали? - И аз помня
И аз помня - помня моята
първа голяма любов
Помня, а не трябва, но
не мога да забравя.
Помня усмивката, очите
,
помня дори топлината.
И аз помня и не искам да забравя
и ти не забрявяй.
Живей със спомена, с огъня
с болката в душата.
Нека котенцето ми Симко да се върне,
и да можем от обич да се прегърнем.
Ако отново избяга,
аз с него ще се оправя.
През нощта в съня ми идваш ти,
през деня - в моите мечти.
Всяка нощ те аз сънувам
през деня за теб бленувам.
А ти си така красив
и така далечен,
моят ден сив
без теб е вечен.
Ще намериш ли тази сълза скрита
в магия обвита...
Усещаш ли как сърцето не пулсира,
как длантта в плътта се впива...
Ще прогледнеш ли през лицата безнадеждни?
Ще промълвиш ли думи нежни?
Припомни си как заедно вървяхме
какви деца щастливи бяхме!
Как невидима сянка над теб бдеше
как в добро и зло до теб стоеше.
А сега виждам във сиво
и още пред мен е мъгливо.
Да разбера че ме мразиш НЕ МОГА
няма да понеса и това за бога!!!
Мамо - казала си - дай съвет,
yбих го този, с чукове без чет.
Скъпа - каза мама - остави,
добра поука си вземи.
Ще ти кажа сега на тебе мила,
за да бъдеш предпазлива.
Момчетата са си игра опастна,
с тях трябва да си властна!
От тогава мнителна си ти,
не се потдаваш лесно на "игри".
Но туй не е най-важното аз зная,
ти си рицарка без броня.
Не ти е нужно, ни оръжие, ни щит,
можеш да надвиеш ти дори и кит.
Словата са големия ти коз,
с тях сечеш и камък, и кост.
Затова до тук и аз ще спра
с тази странна приказка.
За да не окажа се и аз в беда,
пред твоя меч... на колена!
Отвънка силно грея,
отвътре слабо тлея.
Искам нов бряг да открия,
но спомена за стария не трия,
постоянно търся смисъл нов,
но всъщност зная, че не съм готов.
На земята се кланям,
облаците желая да обикалям,
дима от цигарите усещам,
пушека на комините в ума не посрещам.
Искам много неща да кажа,
но ме е страх да ги изкажа.
В пустинята виждам вода,
както и теб пред мен сега.
Гледам кораб в открито море,
но под мене има само небе.
От болка се събуждам,
с махмурлук се пробуждам,
алкохол в кръвта тече,
навън слънцето пече,
аз това не го забелзвам,
обгърнат в противоречия не го забелязвам.
Последни думи изричаш
и мраз сковава сърцето ми,
вратата затръшваш след себе си
и мъгла се спуска пред очите ми.
Отчаяно гледам в нищото,
отчаяно слушам тишината,
но уви сама останах в тъмнината!
2.Пролетно утро
Слънце огнено изгря,
светна цялата земя
и показаха главички
пъстрите цветя, тревички!
Прелетните птички
долетяха всички
и запяха във захлас
чудни песни в тоя час.
Бях свикнал с тези мисли,
но Оазисът ухаеше,
привличаше ме с нещо.
Защо ли?
Защото е реален.
Със истински води за жадните.
Със вкусни плодове за гладните.
С дебела сянка и Дърво голямо,
достигащо небето.
Дърво, разлистващо
ЖИВОТ.
с много дарове е надарен -
планини високи, дългите реки текат,
текат, мъката в душата си държат
дето млади български чеда
за чужбина тръгват,
тръгват там се забравят,
поробват нашата страна,
нашата забравена страна.
Няма, няма да замина,
България аз няма да поробя,
че това е моят край,
моят чуден земен рай!!!
Допускам те до себе си и бягам...
Бягам надалече от дъха ти...
Възбужда ме и страх ме хваща от последствията на страха ми.
Обаждам ти се и те гоня - не се учудвай, че след теб не тичам,
не искам с теб да споря!
Повярвай ми, че те обичам!
Боли ме, че незнам какво е!
Знам... нещо е, но какво е - не се знае!
Боли ме, че и на теб не мога кажа.
Боли ме, че не мога и да ти покажа...
Споделянето - нещо трудно е!
Знам едно...
Трепери гласа ми щом те чуя!
Мисля за теб постоянно!
Видя ли те - в мен бошува буря -
а за мен това е странно!
Не искам да страдаш - за никой и нищо!
Не искам да знаеш самота какво е!
Не искам да те тревожи нищо предишно,
не искам да знаеш болка какво е!
Не искам нощем в съня си от лоши сънища да се будиш!
Не искам заспивайки и за мене да мислиш,
защото искам спокоен да си щом се събудиш,
нека аз да мисля "Той къде е... с кого е?"
Искам всичко красиво на тебе да дам,
да го донеса наведнъж и да си тръгна.
Да си тръгна, защото незнам моите чувства дали няма да те объркат!
Но искам...
Искам до теб да заспивам... но няма да заспиваш спокоен!
Искам до теб да сънувам... но твоите сънища ще са тревожни!
Искам твоя да бъда... но ти ще се чувстваш самотен!
Не искам от теб да си тръгна... но ти ще видиш болка какво е!
Ангелчи, някой ми каза че си ти...
Ангелчи от Рая паднало през нощта.
От Рая, където всички ангелчета ревнували от негу!
И решиха те един ден да те бутнат на земята,
на земята – направо от небесата...
Видях те аз, видях те!
За миг зърнах твойте две очи!
Каква прелест възкликнах... Аз!
В мига исках да остана,
в мига, за да съхраня невероятното чувство,
което испитах..
И се влюбих аз...
Влюбих се незнайно как,
влюбих се в очарователното момиче,
което зърнах в ноща,
в ноща на... тези трудни времена!
За теб мисля аз!
За теб - през деня и през нощта!
В главата ми си ти сега..
Не минава миг – в който
мислите ми да не са насочени към теб...
Искам те сега,
сега и завинаги!
Да остана с теб във вечността!
Ти си лъча светлина, който ми е нужен
Нужен за да продължа...
ЛоФкъм Си Те Теби Най-Много От Всички, Всички на света!!!
За какво ми е утре, след теб,
щом за днес не остана от вчера?
Свободата ни дреме отпред...
Без конете е пуста и прерията.
Забравих в очите ти себе си.
Да гледаш през мен. Без да виждаш.
Да си спомниш за белите лебеди.
Те ти шепнеха... как да обичаш.
Сълзите ми трудно изпръхнаха.
Пресолени се спряха в душата.
Реките от обич... пресъхнаха.
Но запазих си капка в ръката.
Когато те видях почувствах,
че нещо странно става с мен.
Това любов бе - тържествувах,
че е настъпил този ден.
Този ден донесе много радост
и много хубави мечти,
надежда, че мойта обич
ще споделиш с мен и ти.
О, аз изпих докрая болката горчива,
която ми донесе с двете си ръце.
Аз и пиех и усещах,
че смъртта е близо,
но още вярвах в твоето сърце.
По мене се изля с дъх отровен,
гореща тръпката на любовта,
любов, ограбена и унизена,
любов, с която ти се подигра!
Публично екзекутирахме съмненията
и труповете им заровихме в различност,
прегракнали, замлъкнаха ни извиненията
и пресякоха се в точка на критичност.
А режисьорът ни двулично се усмихваше,
с ехидно пламъче в безкамерните му очи
и децибелно в полугласното затишие,
във стената многоточието ни се разби.
Драматично си разкъсвахме завесите -
от тях се губехме във мисли неприбрани
и с мимиките си радвижихме безжестието
на думите, в изричаност - криворазбрани.
Пак ли тактувам същата песен?
Героя пак се бори за любовта.
Мина третата глава вече с мъка.
Какво още искаш приказката не свърши ли?
Пак ли ще заспа със същото чувство?
Винаги приказките имат щастлив край,
но в живота приказката не свършва лесно,
камоли си мислиш и щастливо.
Пак ли тоз край ще дойде проклет?
Последния ред е за тебе кралицо на сърцето,
войнът на мечтите ти ще дойде,
но нима няма да е в мечтите?