Регистрация

Категория: Стихотворения

Видя ли, чуя ли онова чувство,
мъглата пак се спусна над мен,
а аз сякаш пак стоя заровена някъде,
незнайно накъде съм се запътила.
Защо всяка вечер нова мъгла идва?
Гледам пак през прозореца,
мъглата се спусна и тази нощ,
когато я видя пак ме обхваща тягоста.
Нима сутринта пак ще отмине, ще доживея ли?
Моля те пусни ме, искам да си тръгня,
искам миг спокойствие, дай ми само миг.
Знам много искам, но с чувство ще остискам,
няма да тръгна след тебе ще остана тук,
по-добре в мъглата отколкото в ръката на дявола.
Дай ми само миг спокойствие,
дай ми само миг без теб.
Пак искам да съм свободна,
в родната стряха на самотата.
Не мога да спра да те обичам!
Да след тебе тичам, за да знам,
дали сърцето ми ще разбереш
или пак ще ми изневериш?
До Кога???
Нека ревноста оставим на страна,
и пак радоста да върнем с този миг,
до следващата част от живота,
когато пак ще се възцари.
Чувства в мен нима не останаха?
Човек пък се наричам.
Защо не го изричам?
Тичам и довиждане не казвам!
Кажа ли веднъж довиждане,
става на сбогом.
Нима сбогом ми е дадено проклинане?
Много ли боли защото такъв ме роди?
В тоз ред ще кажа само сбогом,
не мога вече да издържам щастието искам.
Сбогом драги ми приятелю,
ти сдателю на тази думичка спечели.
Нима не сме те чели и пак не ще четем?
Сбогом, мамо мила, тъй сладко унила,
ще те обичам завинаги и както винаги,
моля те не плачи разбери ме дойде и аз,
да замина към тоз рай, за това е моя край.
Верни мой приятел навън се плискаш с мен,
спомени разбулваш и нощ и ден пак си с мен.
Нима деца не сме били?
Пелените ни смени мамо,
отново весели игри до зори.
Ах как ми липсваш детство мое?
Дойде тоз миг да опиша своя лик,
но нямам пик дори от миг по щастлив,
винаги аз ще помня моето сърце,
там нейде преди години.
Няма я силата вече в теб,
чувството изчезна за миг,
а на мен ми е като тик болката.
О не моля те, върни се пак!!
Искам онова чувство неописуемо,
щом не го даваш върви си,
аз стена от болка и рева.
Дали пак ще се рода??
Ще те срещна ли пак??
Ако запея пак гръмогласно,
може ли да се върнеш радостно?
Тръгни си моля те, не ме мъчи,
любовта ни ти помръчи с омраза,
както искаш ме наречи, но просто ме остави.
Разбери, чувството го няма
и няма да го има.
За мен ти си едно стръкче трева
поникнало в свежата и вълшебна градина.
Но ти не само си се родило
в свежата и вълшебна градина родило си се
и в рая където има много щастие
и радост. Там няма ни болка, ни страдание,
ни жестокост, и нито нищо лошо.
Защото това е раят, а Бог е своя син на Земята
да научи хората да се обичат и радват.
Но сега сърцето е студено,
"не те обичам" вече мога аз да кажа,
в кристалите замръзна ми сърцето
и ти си вече чужд за него.
Виждам те пред мен,
но ти си толкова далечен...
чужд, студен си,
а сърцето трепти за теб, но не боли.
Слушах аз от теб лъжи
и с мъка ги приемах, че са вярни,
но сега съм трезва със отворени очи
и сърцето няма пак да ти прости!
Не усещам вече устните ти върху мойте,
няма го гласът ти да ми шепне
и всички чувства със любов пропити
са просто спомени със времето изтрити...
Без тези спомени аз мога да се смея
усещам вече радост, не тъга
без тях аз вече мога да живея,
без тебе аз не чувствам самота!
Ти звездата си, която едвам се
вижда.Ти си хризантемата, която
е толкова нежна, ти си кокичето,
което изникна през снега, ти си
като розата без бодли, ти си
като лалето красиво, ти си самата...
Като вино за теб ще старея -
руйно млада и пенлива бях.
Искам с теб, не в изба, да живея,
че от тъмница имам страх.
И ако някой иска да купува,
и капчица не ще продам,
че старо вино скъпо струва,
и евтино не ще се дам.
Ще утолявам само твойта жажда
без етикети, марки и цени.
Когато имаш просто нужда,
вземи и чаша напълни!
От обичта ми вече отлежала
отпивай глътки бавно ти!
Животът и без вино продължава,
любов щом има да ни пияни.
И пак и отново тя броди в света на смърт и ругни
и света на насилие, злоба
отново тя ще търпи.
И болката по земята тя ще отмие
със всичката злост и тъга,
Душата - тя вечно се мъчи
и на хората вечно обира калта!
...Нещо мъчи техните сърца
и немогат да живеят
с пролетта!
Защо трябва да има война?!
Защо,се питам аз сега
и гледам млади мъже
как напускат
свойте домове
със семействата си се сбогуват
и отиват да се жертвуват
за своята страна
родна, родна БЪЛГАРИЯ!!!
Кой те научи да лъжеш така,
кой те научи така да хитруваш,
плувай сега по безводна река,
никога няма далеч да отплуваш.
Боли ме, ти знаеш това,
но се правиш,
че вече ти си студен,
и ме гледаш как страдам,
и после ми казваш,
че няма прошка за мен.
Виновна ли съм,
че те обичам,
че всичко аз ти дарих
и че лювовта си голяма разкрих.
Ще минат години,
но няма да ме има,
няма при кой да спреш
и даже да не искаш ще се пържиш
от стореното сякаш си в пещ.
Заряза ме и няма да ти го простя,
макар да мислиш,
че имам аз вина.
НЕВИННА СЪМ!
Трудно е да станеш и да продължиш,
да забравиш и простиш,
когато сърцето ти се къса.
Трудно е да се съвземеш,
когато нямаш на кого да се опреш.
Трудно е да живееш,
когато искаш да умреш
да се смееш, когато сърцето ти тъжи,
да се усмихваш,
когато устните сковани са от студ.
Трудно е, но няма как,
в живота гаден
бориш се и молиш,
утре да е по-добър от днес.
Кажи къде е огъня в очите,
кажи къде е онзи трепет от любов,
кажи къде зарови й мечтите,
счупи ги на хиляди парчета.
Няма те, когато се нуждая
от твойта ласка и добра ръка,
и несподелени чувствата остават -
няма с кого да ги споделя.
Дори, когато с теб сме двама,
усещам, че отново съм сама,
няма обич във сърцето ти,
прегръщаш ме с измръзнали ръце.
Незная как със тебе да говоря,
не намирам нужните слова,
колко много искам да ти кажа,
а не искам да те нараня.
Преструвам се, че съм щастлива,
но уви - не е така
и с всеки удар сърцето ми умира,
което днес не искаш да спасиш.
Стотици срещи аз изплаках,
вървях по пътя си без теб,
търсих обич и закрила,
а дочувах само шум нелеп.
Но напук на всички - аз съм жива
и може би по-силна съм от всякога,
няма обич, няма болка, няма нищо,
само безразличие и студ.
Дори в сърцето мое не боли,
усещам, че е кубче лед,
огън днес не може да го разтопи,
а само твоята изкрица!
- Обичам го! - казах и аз,
а сякаш тя не чу моят глас.
Сълза от очите ми се стече,
а съдбата ми рече:
- Защо точно него избра?
- Той е единствен за мен на света.
не мога аз друг да пожелая
само за него единствено мечтая!
Всички добри качества той притежава
най-доброто той заслужава!
Съдбата замълча и потъна в тъмнината,
а аз останах с приятелката - самотата!
Не те зова – не ме зовеш ,
в нас чувства вече не горят.
Двама чужди - да това сме ние,
търсещи изгубената любов.
Двама чужди питащи се "Защо?"
но вече няма за какво...
Стоим един до друг, хванати за ръце,
но никой дума не продумва,
пламакът го няма в нашите очи.
"Това е" - казах и безстрах,
пуснах твоята ръка...
Напред вървях, без да се обръщам,
но моето сърце усети твоята тъга.
Двама чужди с разплакани очи,
двама чужди, които съдбата раздели –
да, това сме аз и ти... аз и ти!!!
И когато някой ден пред Бога ще застана,
когато няма да ме има на света,
не ще се преклоня, а ще посрещна
погледът му с вдигната глава.
Не ме е страх от наказанието, че съм грешна.
Кой праведен е в този свят,
кой смело може да застане и да каже
че за Рай е не за Ад?
За милост аз не ще да прося,
достатъчно я просих до сега,
достатъчно съдбата ме наказва,
какво пък и неговото наказание ще понеса.
Какво от туй, че в Ада ще ме прати.
нима в Ад не съм живяла до сега?
Ако грешно е да търсим щастие и любов голяма,
предпочитам в Ада да горя!
Още помня силното ти тяло,
как всеки мускул трепваше за мен,
а аз отдавах ти се сякаш
утре нямаше да има мъж за мен.
Ти прие нещата много сериозно,
дали пък аз бях заблудена,
та с теб постъпих толкоз грозно,
заслужих си да бъда унижена.
За прошка не помислих и да моля,
съдбата да решава вместо мен,
но тайничко си мислех аз да стопля,
леглото ти, изстинало от оня ден.
Но още ти държиш се тъй студено
не вярваш вече в мойта топлота,
възможност дай ми да стопя,
туй що е заледено.